Иля Илф - Дванадесетте стола

— Знаете ли, трябва да си вървя — каза той.

— Къде ще вървите? Няма защо да бързате. ГПУ само ще дойде при вас.

Иполит Матвеевич не можа да съобрази какво да отговори, разкопча палтото си с оръфана кадифена яка и седна на пейката, като неприязнено гледаше Бендер.

— Не ви разбирам — каза той с унил глас.

— Не е страшно. Сега ще разберете. Една минутка.

Остап обу на бос крак оранжевите чепици, разходи се из стаята и започна:

— През коя граница минахте? Полската? Финландската? Румънската? Както изглежда, скъпо удоволствие. Един мой познат неотдавна премина границата, той живее в Славута, откъм нашата страна, а родителите на жена му — от другата. За семейни работи се поскарал с жена си, а тя била от самолюбие род. Плюла му в мутрата и избягала през границата при родителите си. Поседял този мой познат три-четири дена сам в къщи и вижда — лоша работа: ядене няма, в стаята мръсно; и решава да се помири. Излиза една нощ и тръгва през границата при тъста си. Но граничарите го хващат, съставят му акт, затварят го за шест месеца, а след това го изключват от профсъюза. Сега, казват, жена му се върнала, глупачката, а мъжът й лежи в затвора. Храна му носи… И вие ли през полската граница минахте?

— Честна дума — промълви Иполит Матвеевич, изпаднал неочаквано във властта на приказливия млад човек, който се бе изпречил на пътя му към брилянтите, — честна дума, поданик съм на РСФСР. В края на краищата мога да ви покажа паспорта си…

— При съвременното развитие на печатарското дело на Запад да се напечата съветски паспорт, е толкова дребна работа, че е смешно дори да се говори за това… Един мой познат стигна дотам, че печаташе даже долари. А знаете ли колко е мъчно да се фалшифицират американски долари? Там хартията е с такива, знаете, разноцветни нишки. Трябва много добре да се владее техниката. Той умело ги пласираше на московската черна борса; после се оказа, че неговият дядо, известен сарафин, ги е купувал в Киев и напълно се разорил, защото доларите все пак били фалшиви. Така че с вашия паспорт и вие може да се излъжете в сметките си.

Ядосан, че вместо да търси енергично брилянтите, е принуден да седи във вонящата вратарска стая и да слуша бръщолевенията на младия нахалник за подозрителните дела на познатите му, Иполит Матвеевич все още не се решаваше да си ходи. Плашеше го мисълта, че непознатият млад човек ще раздрънка по целия град, че е пристигнал бившият предводител. Тогава — край на всичко, а може и да го затворят.

— Вие все пак никому не казвайте, че сте ме видели — умолително рече Иполит Матвеевич, — могат наистина да помислят, че съм емигрант.

— Да! Да! Това е конгениално! Преди всичко актив: завърнал се в родния град емигрант. Пасив: страхува се, че ще го задържат в ГПУ.

— Хиляди пъти ви казах, че не съм емигрант!

— А кой сте тогава? Защо сте дошли тук?

— Дойдох от град Н. по работа?

— По каква работа?

— По частна работа.

— И след всичко това казвате, че не сте емигрант?… Един мой познат също пристигна…

Сега вече Иполит Матвеевич, доведен до отчаяние от историите за познатите на Бендер и видял, че е невъзможно да излезе наглава с него, се покори.

— Добре — каза той, — всичко ще ви обясня.

„В края на краищата без помощник е мъчно — помисли си Иполит Матвеевич, — а той изглежда голям шмекер. Такъв може да ми бъде полезен.“

Иполит Матвеевич свали омазнената си касторена шапка, разчеса мустаците си, от които при докосване на гребенчето излетя ято електрически искри, и след като се изкашля решително, разказа на Остап Бендер, първия срещнат мошеник, всичко, което знаеше за брилянтите от умиращата си тъща.

Докато той разказваше, Остап на няколко пъти подскача и обърнат към желязната печка, възторжено извикваше:

— Ледът се пука, господа съдебни заседатели! Ледът се пука!

А след час двамата седяха до разклатената масичка и опрели един до друг глави, четяха дългия списък на скъпоценностите, украсявали някога пръстите, шията, ушите, гърдите и косите на тъщата.

Иполит Матвеевич произнасяше натъртено, като току наместваше на носа си пенснето, което се клатеше:

— Три наниза бисери… Много добре помня. Два по четиридесет зърна и един голям — сто и десет. Брилянтно колие… Клавдия Ивановна казваше, че струва четири хиляди, старинна работа…

Следваха пръстените: не венчални пръстени, груби, просташки и евтини, а фини, изящни, с чисти, прозрачни брилянти; тежки, ослепително блестящи обеци, отсеняващи върху нежното женско ухо разноцветни светлини; гривни във формата на змии с изумрудени люспички; огърлица-браслет, за която сигурно е отишла реколтата от пет хиляди декара; бисерно колие, достойно само за някоя знаменита оперетна примадона; венец на всичко бе диадемата за четиридесет хиляди рубли.