Иля Илф - Дванадесетте стола

Ориентирайки се лесно в сивите предутринни зали на клуба, Иполит Матвеевич проникна в шахматния кабинет и се приближи до стола, като докосна с глава окачения на стената портрет на Емануел Ласкер. Той не бързаше. Нямаше защо да бърза; Никои не го гонеше. В розовата къщичка на Сивцев Вражек гросмайсторът О. Бендер спеше вечен сън.

Иполит Матвеевич седна на пода, обгърна стола с кльощавите си крака и с хладнокръвието на зъболекар започна да вади от стола медните гвоздеи, без да пропусне нито един. На шестдесет и втория гвоздей работата му се свърши. Английската дамаска и зеблото свободно лежаха върху стола.

Трябваше само да ги вдигне, за да види калъфите, калъфчетата и кутийките, напълнени със скъпоценни камъни.

„Веднага на автомобил — помисли си Иполит Матвеевич, придобил житейска мъдрост в школата на великия комбинатор — и на гарата. Оттам на полската граница. За едно само камъче ще ме прехвърлят оттатък, а после вече…“

И от желание по-скоро да види какво ще бъде „после“, Иполит Матвеевич смъкна от стола дамаската и зеблото. Пред очите му се откриха пружини, прекрасни английски пружини, и пълнеж, забележителен пълнеж, довоенно качество, какъвто сега никъде не можеш намери. Но в стола нямаше нищо повече. Иполит Матвеевич машинално разпиля тапицировката и проседя цял половин час, като не изпущаше стола от стиснатите си крака и тъпо повтаряше:

— Защо тук няма нищо? Не може да бъде! Не може да бъде!

Почти се бе разсъмнало, когато Воробянинов, оставил в шахматния кабинет всичко, както си бе, забравил там клещите и фуражката със златна кокарда на несъществуващия яхтклуб, незабелязан от никого, се измъкна мрачен и съсипан през прозореца на улицата.

— Не може да бъде! — повтаряше си той, докато измина няколко пресечки. — Не може да бъде!

И Воробянинов се върна към клуба и започна да се разхожда покрай неговите големи прозорци, шепнейки:

— Не може да бъде! Не може да бъде! Не може да бъде!

От време на време той изпискваше и се хващаше за главата, мокра от утринната мъгла. Припомняйки си всичко, станало през нощта, Воробянинов разтърсваше прошарените си коси. Брилянтната възбуда се оказа твърде силно средство: той грохна за пет минути.

— Влачат се тук, влачат се какви ли не — чу Воробянинов току до ухото си.

Той видя пазача с брезентеното работно облекло и леки ботуши. Пазачът бе много стар и, както изглежда, голям добряк.

— Влачат се, влачат се — общително говореше старецът, на когото бе дотегнала нощната самота. — И вие също, другарю, се интересувате. И с право. Нашият клуб, може да се каже, е необикновен.

Иполит Матвеевич гледаше страдалчески червенобузестия старец.

— Да — продължаваше старецът, — необикновен е този клуб. Друг такъв никъде няма.

— А какво необикновено има в него? — запита Иполит Матвеевич, идвайки на себе си.

Старчето весело погледна Воробянинов. Види се, разказът за необикновения клуб му се харесваше и той обичаше да го повтаря.

— Ами чувай — започна старецът, — тук аз работя като пазач вече десета година, а такъв случай не е имало. Ти слушай, момче. Тук и по-рано имаше клуб, известно какъв, на първия участък на службата по движението. Аз го пазех. Нищо и никакъв клуб беше… Топлеха го, топлеха го, но нищо не можеха да направят. А другарят Красилников идва при мене и пита: „Къде, казва, дяваш дървата?“ А аз да не ги ям тия дърва? Измъчи се другарят Красилников с клуба: тук влажно, там студено, за кръжока на духовия оркестър помещение няма; и на театър да играят, беше цяла мъка: господа артистите мръзнеха. Пет години поред искаха кредит за нов клуб, но не зная какво ставаше. Дорпрофсож не утвърждаваше кредит. Едва през пролетта другарят Красилников купи един стол за сцената, хубав стол, мек…

Облегнат с цялото си тяло върху пазача, Иполит Матвеевич слушаше. Той бе почти в несвяст. А старецът се заливаше от весел смях и разказваше как веднъж се качил на този стол, за да развинти една електрическа крушка, и се прекатурил.

— Подхлъзнах се от стола, платът се скъса. И гледам аз — изпод него стъкълца някакви се сипят и бели мъниста на конци нанизани.

— Мъниста — изрече Иполит Матвеевич.

— Мъниста! — изписка с възхищение старецът. — И гледам аз, момче, вътре в него, а там кутийки разни. Дори не докоснах тия кутийки, а отидох направо при другаря Красилников и доложих. Така и на комисията по-късно докладвах. Не докоснах аз тия кутийки, не ги пипнах дори. И добре съм направил, момче, защото там намериха скъпоценности, скрити от буржоазията…