Иля Илф - Дванадесетте стола

Приятелите първи слязоха на нажежения крайбрежен булевард. Щом видя концесионерите, от тълпата посрещачи и любопитни изскочи гражданин в шантунгов костюм и бързо закрачи към изхода, от територията на пристанището. Но бе вече късно. Ястребовият поглед на великия комбинатор бързо разпозна шантунговия гражданин.

— Почакайте, Воробянинов! — викна Остап.

И той така бързо се спусна напред, че настигна шантунговия мъж на десетина крачки от изхода. Остап моментално се завърна със сто рубли.

— Не дава повече. Впрочем аз не настоявах. Иначе нямаше да има с какво да се върне в къщи.

И наистина Кислярски същия час офейка с автомобил за Севастопол, а оттам в трета класа — за в къщи, в Старгород.

Целия ден концесионерите прекараха в хотела, лежаха голи на пода и час по час изтичваха в банята под душа. Но водата се лееше топла като отвратителен чай. Нямаше никакво спасение от горещината. Сякаш Ялта ей сега ще се разтопи и ще се влее в морето.

Към осем часа вечерта, проклинайки всички столове на света, съдружниците намъкнаха горещите чепици и се отправиха за театъра. Даваха „Женитба“. Изтерзаният от жегата Степан, изправен на ръце, едва не се сгромолясваше. Агафия Тихоновна тичаше по тела, като държеше с влажни от пот ръце чадъра с надпис: „Искам Подкольосин“. В тази минута, както и през целия ден, тя искаше само едно: студена вода с лед. Публиката също искаше да пие. Поради това, а може би и защото видът на Степан, който лапаше горещите пържени яйца, предизвикваше отвращение, представлението не се хареса.

Концесионерите бяха доволни, тъй като техният стол бе на мястото си заедно с трите нови разкошни полукресла стил рококо.

Притаили се в една от ложите, приятелите търпеливо изчакаха края на неимоверно проточилото се представление. Най-сетне публиката се разотиде и актьорите изтичаха да се поразхладят. В театъра не остана никой освен членовете-съдружници на концесионното предприятие. Всичко живо изхвръкна на улицата под плисналия най-сетне освежителен дъжд.

— След мене, Писанчо — изкомандува Остап. — В случай на нещо — ние сме провинциалисти, ненамерили изхода на театъра.

Те се промъкнаха на сцената и като драскаха кибрит, но все пак се блъснаха в хидравлическата преса, обследваха цялата сцена.

Великият комбинатор изтича нагоре по стълбището в реквизитната.

— Елате тука! — викна той.

Размахвайки ръце, Воробянинов хукна нагоре.

— Виждате ли? — запита Остап, като запали клечка кибрит.

Из полумрака изплуваха ъгълът на гамбсовския стол и секторът на чадъра с надпис: „… искам…“

— Ето! Ето го нашето бъдеще, настояще и минало. Писанчо, драскайте кибрит, аз ще го разпоря.

И Остап пъхна ръка в джоба за инструментите.

— Е — каза той, като протягаше ръка към стола, — още една клечка, предводителю.

Кибритената клечка пламна и странно нещо — столът сам подскочи встрани и тутакси пред погледите на смаяните концесионери потъна през пода.

— Майко мила! — викна Иполит Матвеевич, като отлетя към стената, макар че нямаше и най-малко желание да прави това.

Стъклата се пръснаха със звън и чадърът с надпис: „Искам Подкольосин“, подхванат от вихъра, излетя през прозореца към морето. Остап лежеше на пода, попритиснат от шперплатовите листове.

Беше дванадесет часът и четиринадесет минути. Това беше първият трус на голямото кримско земетресение през 1927 година.

Трусът от девет бала, който причини неизчислими бедствия на целия полуостров, изтръгна съкровището от ръцете на концесионерите.

— Другарю Бендер! Какво става? — крещеше в ужас Иполит Матвеевич.

Остап бе вън от себе си: земетресението се изпречи на пътя му. Това беше единственият случай в неговата богата практика.

— Какво става? — виеше Воробянинов.

Откъм улицата долитаха викове, звън и тропот.

— Става туй, че трябва незабавно да се измъкнем на улицата, докато не ние затрупала стената. По-скоро! По-скоро! Подайте ми ръка, дръвник.

И те се втурнаха към изхода. За тяхно голямо изумление до вратата, която водеше от сцената към улицата, лежеше катурнат, цял и невредим, гамбсовският стол. Иполит Матвеевич изскимтя като куче и със смъртна хватка се вкопчи в него.

— Дайте клещите! — викна той на Остап.

— Идиот крастав! — изпъшка Остап. — Таванът ей сега ще рухне, а той си е загубил ума! По-скоро навън!

— Клещите! — ревеше обезумелият Иполит Матвеевич.

— Вървете по дяволите! Гиберясвайте тук с вашия стол! А за мене животът ми е скъп като спомен!