Пламен Митрев: Конан — синът на бога

Това радваше баща му, херцог Тайлъс. Офир бе слаба държава, протектирана от кралство Котх и не армията и бойните успехи бяха основните приоритети на офирските благородници. Затова Първият съветник поощряваше научните занимания на сина си.

На високата кула на замъка Реас и астрономът Галий наблюдаваха заника на кървавочервеното слънце.

— Не мога да повярвам, че слънцето отива да спи под земята! — горещеше се юношата. — Това е прекалено детинско обяснение, Галий!

— Така е, млади господарю! — отвърна замислен старият учен. — Но слънцето винаги е изгрявало от изток и е залязвало на запад — от незапомнени времена — преди падането на Ахерон, преди потъването на Атлантида…

— Но това е нелепо! Ако небесното светило се прибира, за да набере сили в своя дом на запад, защо ще изгрява от изток!

— Жреците на Митра имат прагматично обяснение на този въпрос, млади Реас. Слънцето се преражда, за да…

— И ти вярваш на тези глупости, мъдри Галий?

Старият астроном се огледа и като се увери, че са сами на тясната площадка на кулата, прошепна:

— Разбира се, че не! Космосът е много по-сложен, отколкото можем да си представим. Там действат сили, неподвластни на нашето съзнание. Господарю!

Реас се бе килнал на една страна, здраво обгърнал с ръце главата си. Надвесен над ниския парапет, синът на херцог Тейлъс рискуваше да се прекатури и да се размаже на паважа стотина фута по-долу. С неподозирана за възрастта му пъргавина Галий прихвана юношата за раменете и го положи върху тапицираното кресло, от което бяха наблюдавали залеза допреди малко.

Лицето на младия благородник бе станало млечнобяло, гърдите му хриптяха. Старецът тъкмо се канеше да повика прислугата, когато Реас с променен глас го възпря:

— Космически сили… Силите на Първичното начало… Знаех, Галий! Знаех! Почувствах го… Случи се нещо изключително… Нещо добро или зло, не знам… Гръмотевици! … Денят на гръмотевиците!

Старият учен огледа хоризонта. От високата кула се виждаше цялата околност. На запад — аквилонската граница, на север и изток — билата на Карпашките планини, на юг — пустините на Котх. Погледът на Галий се върна върху Реас. Юношата бе възвърнал естествения цвят на лицето и нормалното дишане. Но в погледа му гореше пламък, френетичен и неугасим! Като плю през рамо против уроки, по стар езически обичай, астрономът отправи и беззвучна молитва към Митра, за всеки случай…

— Гром, ти спаси жена ми и сина ми! Ще съм ти длъжник до гроб!

— Спасил съм трънки! Бабини деветини! — пенеше се опърления първобитен теолог. — Бях безпомощен като новородено пале! В онази група, дето я размаза първа, имаше някаква гадина, дето блокира магическите ми сили, да му окапят топките дано! Добре че размаза плешивия му череп! Пък онази рижа върлина ми строши жезъла миг, след като противозаклинанието изчезна, и май ми поломи кокалите, Кром да го порази дано! То май така и стана, Торн…

— Искаш да кажеш, че не ти…

— Точно така, дървена главо! Ванирите бяха дошли, за да убият сина ти. Водеше ги жрец на Сет — познавам лигавите им муцуни от мили. Но Кром го спаси — него и Рея. И мен покрай тях. Ех, да бях десетина години по-млад — щях да им покажа!

— Говориш глупости, старче! Та аз не съм се молил на Кром от години! Защо ще спасява жена ми и сина ми?

— Защото всички ние, кимерийците, сме негови чеда, чукундур такъв! Ето защо!

Торн огледа още един път руините на светилището. Не беше особено наясно с боговете и техните приумици, но вярваше на вехтия заклинател. С присъщия на истински варварин фатализъм могъщият ковач заключи:

— Може и да е така! Е, Кром, благодаря! Напролет ще ти принеса угоен бик в жертва! И десет глави на ванири в добавка. Е, за вола не съм съвсем сигурен, ама главите ги имаш! — предвидливо се застрахова той.

— Преди три хиляди години над света властвала мрачната империя на чернокнижниците — Ахерон. Никой не дръзвал да оспори господството й. Вършели се чудовищни деяния. И светецът Скелос повел битка срещу злите чародеи. И с помощта на племената от Севера разрушил Ахерон. Вождът на тези войни, смазали ахеронците, се казвал Стенгр. Синът ти е роден за велики дела, Торн. Кръсти го Стенгр! — настояваше Горм!

— Ще го кръстя Конан, на името на брата на майка ми. Беше добър воин и веселяк. Голям късметлия. Умря от препиване на един гуляй…

— Но Кром спаси сина ти! Ти си длъжен…

— Дрън-дрън! Кром ще си получи вола и десетте глави, които му обещах. Главите — със сигурност. А синът ми се казва Конан. Донесете вино! Да се веселим! Роди се войн!