Пламен Митрев - Конан — синът на бога

Нощта бе вече покорила света, когато шествието спря пред най-високата пирамида. Море от факли със студена призрачна светлина огряваше необятния площад. Навсякъде бяха насядали младши жреци, които се простряха на колене и в екстаз започнаха да се молят на Сет, когато забелязаха колоната откъм Луксур.

След кратка обща молитва в оформения като зееща паст на гигантско влечуго вход на храма, вътре влязоха само висшите служители на бога. Последва ги групичка от дузина девойки, забулени в бели мантии. Охраняваха ги здрави тъмнокожи стражи. Водач бе жрец с отвратителна златна маска на чакал — Анубис, верният слуга на Бога на злото. Водачът уверено следваше сложната плетеница от тунели, слизащи все по-надолу. Тези мрачни лабиринти, украсени с древни фрески с преобладаващи влечуги и пълзящи твари, сякаш нямаха край и водеха в дълбините на земята. Там, където и най-ужасните кошмари се сбъдваха!

Пред висока арка, охранявана от двама гигантски тъмни стражи, водачът спря. Всеки от маскираните заставаше на входа и под внимателните погледи на мълчаливите великани правеше сложни, подобни на магическо заклинание знаци. След кимване от страна на пазачите издържалият изпитанието хлътваше в тъмния отвор, а неговото място заемаше друг. Последен влезе водачът с чакалската маска, подкарал пред себе си девойките. Те вървяха хипнотизирани, като овци на заколение. Тъмните великани затвориха безшумно вратите зад тях.

Влезлите попаднаха в огромна зала. Стените й бяха осеяни с безброй ниши, от които се подаваха завити с насмолени бинтове лица на мумии. В Стигия всяко тяло се балсамираше след смъртта, за да може да служи на душата на притежателя му, когато Сет я призове.

В центъра на необятното помещение беше издигнат висок олтар от черен малахит. Около него с нереален призрачен блясък горяха поставени върху метални триножници с формата на преплетени змии странни сферични лампиони. Под олтара имаше голям кръгъл отвор, от които дори в студената зала вееше пронизващ костите студ. Това бе връзката между света на живите и Царството на мрака, откъдето понякога изпълзяваше огромна змия, за да приеме човешка жертва от своите последователи.

Пред олтара стоеше висок, мускулест мъж на средна възраст. Красивото му мургаво лице с орлов нос имаше властни, надменни черти. Тъмните очи имаха магическо излъчване и действаха хипнотизиращо на посмелите да се вгледат в тях. Беше облечен в широка проста копринена туника, ярко контрастираща с пищните одежди на висшите жреци. На врата му висеше амулет с преплетена змия, захапала опашката си. Единственото украшение на яките му ръце бе прост черен пръстен.

Това бе Тот-Ахтон!

Той вдигна и двете си ръце и поздрави падналите на колене пред него жреци.

— Добре дошли в дома на Сет, Владетели на Черния кръг!

— Ти ни повика господарю, и ние се отзовахме на твоята повеля! — маскираните свалиха всичко от себе си, освен белите роби. Суровите им лица издаваха преданост и воля.

— Трябваше да ви повикам, чеда мои! Люспестия има нужда от вас! Бях се отдал на съновиденията на Черния лотос, за да усиля магическата си мощ в прослава на Сет, когато от Север долетя вест, тъй важна, че ме откъсна от унеса на съзерцанието. Нашепваше я нощният вятър, гарваните, грачейки, я съобщаваха на света. Прилепите я разказваха на змиите, а те, съскайки, я предаваха на совите и бухалите, обитаващи древните руини. Разнесоха я вампирите, и върколаците, и черните демони, промъкващи се в майката Нощ. Спящият мрак се раздвижи, тръсна ужасната си корона от змии и черепи и ехото на пронизителни стенания ме пробуди. Дошъл е Денят на гръмотевиците! Това, което трябваше да се случи, се случи! Роди се дете, призвано да бъде най-великият воин на всички времена. Боец, който ще има силата на слон, храбростта на лъв, взора на орел, стремителността на кобра. Велик мъж! Син на бог и на човек… Непобедим! О, Всемогъщи Сет, нима може да има някой, освен теб, Люспести, който може да бъде наречен така?!

Върховният жрец обходи с огнения си поглед присъстващите. Всички бяха забили поглед към тъмния плочник, страхувайки се от гнева на господаря си. Само млад жрец, дребен стигиец с умни черти и проницателни черни очи, посмя да отвърне на взора на Властелина на Черния кръг.

— Хирент! Само ти имаш достатъчно мозък, за да ме слушаш, а не да трепериш като заек. Ненапразно се издигна толкова бързо в йерархията на Кръга. Време е да те направя главен жрец на Кеми! Но сега… Детето на Кром!