Пламен Митрев: Конан — синът на бога

Един от нападателите, риж гигант в блестяща ризница, със съкрушителен удар изби меча на Рея. Тоягата на Горм се строши в рогатия шлем и могъщата лява ръка на ванира отвя ката перце стария заклинател. Горм отлетя на пет фута и като се удари болезнено в древния олтар на кромлеха, се свлече като дрипа на базалтовия плочник. С френетичен блясък в очите меднобрадият колос замахна с огромното си оръжие към беззащитната Рея. Другарите му също се впуснаха напред. Отдалеченият само на десетина ярда — в случая — на цял един живот разстояние Торн изрева като смъртно ранен барс и, напрегнал до край великолепните си мускули, се хвърли в един отчаян скок напред. Макар да знаеше, че скокът му е безнадежден. Поне щеше да отмъсти за смъртта на съпругата и на нероденото си дете.

Оглушителен гръм удари преддверието на светилището на Кром. Експлозията пръсна на дребни късчета монолити на входа и отхвърли кимериеца назад. Градушка от ситен чакъл се стовари отгоре му. Ослепен, полузамаян, но вбесен и готов за отмъщение, Торн скочи на крака и се извърна към групата ванири, които бе разпръснал при първото си нападение. Единственото, което го крепеше на крака след ужасната загуба, която го сполетя, бе желанието да убива, разкъсва, смазва враговете. Тези, които го бяха лишили от съпруга, любов, наследник, трябваше да умрат!

Но нямаше на кого да отмъщава. Дотичалите след него войни от селото бяха довършили изумените ванири. Само кървава купчина посечени тела бе останала от подлите нападатели. Мрачните победители мълчаливо гледаха към своя предводител. Всички в Долината на Звяра знаеха за любовта на Торн към дъщерята на Сзезар и Хелгеда.

Берксерксият бяс напусна Торн. Пренапрежението и покрусата внезапно нахлуха в жилите му, крайниците се наляха с олово. Кипналата кръв се охлади и застина във вените, ярките въглени в погледа помръкнаха. Могъщият ковач се свлече на колене в окървавения сняг…

Нямаше сили да се помръдне. Нямаше воля да се обърне и да погледне към руините на светилището, станало гробница на най-милите му същества. Животът вече нямаше смисъл. Дори отмъщението…

Гърлен детски плач, подобен на звук на асирски боен рог, процепи мъртвешката тишина. Торн скочи на крака и с невярващ поглед се вгледа в развалините на кромлеха. В първия миг не различи нищо. Парчета чакъл от експлозията се бяха впили в лицето му и от многобройните рани струеше обилна кръв, която замъгляваше взора му. С мазолестата си длан ковачът изтри кръвта. Долната му челюст увисна от изумление!

Сред каменните обломки, невредима, лежешд жена му. Около нея бяха разпръснати, обгорени и овъглени, телата на ванирите, опитали да я убият. Самата Рея бе чиста като пролетна роса, единствено пребледнялото й лице напомняше за изпитанията, през които бе преминала. А над нея, черен и опушен като кушитите от далечните южни кралства, за които бе разказвал аквилонецът Сзезар, се бе изправил заклинателят Горм. Опърлената му туника се развяваше като кралски щандарт над опустошената земя. С кокалестите си ръце старецът бе издигнал към небето едро румено бебе, което, без да обръща внимание на студа, смъртта и опустошението около себе си, със силен глас съобщаваше на света, че се е родило!

В същото време слънцето печеше безмилостно над голямата стигийска пустиня, обгърнала като огромен нажежен обръч столицата Луксур. Дългите сенки на пирамиди, камили и хора се очертаваха ярко на кървавочервения фон на изпръхналата земя. Мрачните здания се обагряха от последните лъчи на безмилостното светило, изгарящо града. Пясъците на пустинята тихо пееха погребалната си песен.

Пищна процесия напускаше портите на древния град. Жреци, облечени в златотъкани роби пристъпяха тържествено с босите си крака по прашния път. Най-знатните и високопоставени сред тях бяха поставили на гладко избръснатите си глави маски на знайни и незнайни зверове и чудовища. Тихи песни в прослава на Сет, Люспестия върховен бог на Стигия се сливаха с ромола на пясъците…

Насоката на шествието бе на запад, където се издигаха огромните пирамиди на главния храм на Змията. Там бе и домът на върховния жрец Тот-Ахтон, Владетелят на Черния кръг. Гигантските сенки на храмовете погълнаха града и пустинята, както всяка вечер от хилядолетия насам.

След дълго пътуване жреците достигнаха до колосалните, построени сякаш от великанска ръка пирамиди. Минаха покрай големи басейни от тъмен камък, в които се излежаваха огромни крокодили от свещената река Стикс — едно от лицата на Всемогъщия Сет. На кръвожадните рептилии често се принасяха човешки жертви. Сет винаги бе жаден за кръв!