Джак Керуак - Бродягите на Дхарма

— Не — казах уверено аз, а знаех, че и Джефи би се съгласил. — Джефи просто се забавлява в празнотата.

— Не мисля.

— Обзалагам се, че е така. Следващата седмица ще се качим с него в планината и след това ще мога да ти кажа дали съм прав.

— Е — въздъхна той, — колкото до мен, аз ще продължавам да бъда Алва Голдбук и да вървят по дяволите всички тези будистки глупости.

— Някой ден ще съжаляваш. Защо не искаш да разбереш това, което се опитвам да ти кажа: чрез шестте си чувства ти се залъгваш да мислиш не само че действително ги притежаваш, но и че чрез тях осъществяваш връзка с един реален външен свят. Ако не бяха очите ти, нямаше да ме виждаш. Ако не бяха ушите ти, нямаше да чуваш този самолет. Ако не беше носът ти, нямаше да можеш да подушиш аромата на джоджен. Ако не беше езикът ти, нямаше да различаваш вкуса на нещата. Ако не беше тялото ти, нямаше да усетиш Принсес. Не съществуваме нито аз, нито самолетът, нито разумът, нито Принсес, нито каквото и да било друго, а ти, за бога, нима наистина искаш да продължаваш да се залъгваш всяка минута от живота си?

— Да, това е всичко, което искам, и съм благодарен на Бога, че нещо е произлязло от нищо.

— Ами трябва да ти съобщя, че е точно обратното — нищо е произлязло от нещо и това нещо е Дхармакая, въплътеният Истинен Смисъл, а нищото е всичко наоколо и празните ни бръщолевици. Лягам си.

— Ами понякога съзирам проблясък в това, което се опитваш да кажеш, но повярвай ми, получавам повече сатори от Принсес, отколкото от думи.

— Но това е сатори на глупавата ти плът, развратнико.

— Осланям се на спасителния живец.

— За какъв живец говориш?

— О, хайде да зарежем всичко това и просто да живеем!

— Глупости, когато мислех като теб, Алва, бях също толкова окаян и ненаситен, колкото си ти сега. Всичко, което искаш, е да хукнеш навън и да се чукаш, да се скапваш, да те преебават, да станеш болен и стар и да те фраска самсарата 12 12 Вечното прераждане според будизма. ти, вечно възвръщаща се шибана плът, и, бих казал, че си го заслужаваш.

— Това не е много мило. Всички наоколо са нещастни и се опитват да преживяват с това, което имат. Твоят будизъм те е направил подъл, Рей, и дори те кара да се страхуваш да се съблечеш за една обикновена здравословна оргия.

— Е, накрая го направих, нали?

— Да, но с триста зора. Уф, хайде да забравим.

Алва си легна, а аз затворих очи и си помислих: „Мисленето е спряло“, но тъй като си го мислех, никакво мислене не беше спряло, но ме обля вълна на радост, защото осъзнах, че цялото това смущение беше просто една илюзия, която вече свърши, и нямаше защо да се тревожа, тъй като аз не бях „аз“, и се помолих Бог или Татагата да ми даде достатъчно време, разум и сила, за да мога да кажа на хората това, което знам (което дори не бих могъл да направя вярно сега), така че те да го научат и да прогонят отчаянието. Старото дърво се извисяваше замислено и тихо над мен като живо същество. Чух една мишка да прохърква в градинските бурени. Покривите на Бъркли приличаха на окаяна жива плът, заслоняваща опечалени призраци от вечните небесата, пред които те се страхуваха да се изправят. Когато си легнах, вече не мислех за Принсес и не я желаех, нито ме засягаше нечие неодобрение, а бях щастлив и спах добре.

Дойде време за голямото ни планинско изкачване. Джефи се появи в късния следобед с велосипеда си да ме вземе. Изнесохме раницата на Алва и я сложихме в кошницата на колелото. Взех чорапи и пуловери, но нямах планинарски обувки и единственото нещо, което можеше да свърши работа, бяха старите, но все още здрави гуменки на Джефи. Моите обувки бяха твърде раздърпани и окъсани.

— Така може да е по-добре, Рей, с гуменки ще ти бъде по-леко на краката и няма да ти бъде трудно да скачаш от морена на морена. Разбира се, от време на време ще си сменяме обувките и така ще изкараме.

— А храната? Какво носиш?

— Ами преди да ти кажа за храната, Р-е-е-й — (понякога той ме наричаше по име и винаги когато го правеше, се получаваше едно дълго и провлачено тъжно „Р-е-ей“, сякаш беше загрижен за благополучието ми), — взел съм ти спален чувал, не се сгъва като моя и естествено е доста по-тежък, но ако си облечен и до теб гори голям хубав огън, ще се чувстваш в него там горе добре.

— Облечен, да, но защо и голям огън, все още е октомври.

— Да, но през октомври горе е под нулата, Р-е-е-й — каза тъжно той.

— През нощта?

— Да, през нощта, а през деня е наистина топло и приятно. Знаеш ли, че старият Джон Мюър се качваше в тези планини, където отиваме, носейки само стария си шинел и книжен пакет, пълен със сухари, спеше в шинела си, а когато беше гладен, просто топеше сухарите във вода и така скиташе наоколо месеци наред, преди да се върне в града.