Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Е, поне за тебе е добре… — прошепна Шооран, загледан с омраза в облаците.

Но нито облаците, нито далайнът го чуха.

Шооран стана, намести торбата на рамото си и като се подпираше на харпуна като на тояга, се повлече към незнайната страна, където може би го чакаше Яавдай.

И значи било така. Имало един илбеч. Някои казват, че този илбеч бил Ван, но бъркат. Няма смисъл всичко да се приписва на Ван, Нека оставим по някоя чавга и за другите. Та така, имало един илбеч и той живял много години, остарял, побелял целият като някой дух от шавара, но не се отказвал да строи. Но колкото и да строял, все не бил доволен. И един ден си казал:

— Старият Тенгер е построил само пет оройхона, няма и половин дузина, а всички го славят. Аз настроих пет дузини нови острови, но никой не знае дори кой съм. С какво съм по-лош от древния старец?

И като се запитал така, помислил и си отговорил сам:

— Да, мъдрият Тенгер е по-изкусен от мен. Неговите оройхони са от огнен кремък, а моите са крехки, камъкът им може да се троши дори с ръка. И все пак, аз ще докажа на целия свет, че не съм по-лош от стареца.

И илбечът избрал място и почнал да строи. Скоро оройхонът бил готов, хубав оройхон, дори по-хубав от предишните, но илбечът не спрял, а продължил да го прави все по-голям и по-голям. И правел всеки камък колкото тесег, а всеки тесег — колкото хълм. Стълбовете, под оройхона започнали да поддават под тази страшна тежест, но илбечът не забелязвал това. И чак когато върховете на суур-тесегите се скрили в небесата, гордият илбеч казал:

— Старият Тенгер не е могъл да направи такова нещо. На оройхон като този трябва да има и кремък, и безброй по безброй какви ли не чудеса.

И тръгнал да види какви чудеса е сътворил. Но мъничката тежест на собственото му тяло станала последната капка, която препълнила чашата, и щом този горделивец стъпил на чудовищния си оройхон, стълбовете не издържали, прекършили се и илбечът изчезнал в дълбините заедно с творението си.

И тук свършва тази простичка приказка. Поуката всеки да си я намери сам. Повечето от вас ще кажат старата поговорка: „От цял куп чавга не можеш направи и един туйван“ — и ще са прави. Дългобрадите мъдреци ще размахат заканително пръст и ще кажат, че такава е участта на всеки, дръзнал да се опълчи срещу божието величие. И също ще са прави. А някои — те са малко и всички ги наричат глупци — ще си замълчат и ще си кажат, че е по-добре да пропаднеш в бездната на далайна, вместо да живееш, без да се опиташ да се издигнеш над чертата, която вместо тебе е теглил някой друг.

Първият човек, когото Шооран срещна в Земята на Добрите братя, без съмнение беше изгнаник — и още от пръв поглед си личеше, че всички приказки за щастливия живот в тази далечна страна са измислици. Дори сред изгнаниците обаче Шооран рядко беше виждал толкова ужасно обезобразен и осакатен човек. Целият беше белег върху белег и рана върху рана, раните се сливаха на места в дебела червено-кафява кора. Единственото му око гледаше злобно изпод възпаления подут клепач, на мястото на другото имаше гноясала рана, а под нея — кървяща язва, направо дупка в бузата му.

Човекът клечеше, ровеше чавга със стъбло от хохиур и щом изровеше нещо, веднага го лапваше, като затискаше дупката в бузата си с ръка и между пръстите му се стичаше и сок от чавга, и лиги. Пръстите на ръката бяха само два и затова тя приличаше на щипка.

Е, все пак трябваше да може да му каже нещо за тази страна. Дори да го помислеше за шпионин, едва ли щеше да тръгне да донася на някого, пък и никой не би седнал да го слуша.

— Здрасти — каза Шооран. — Има ли чавга?

Непознатият се стресна, подскочи, после приклекна в нещо като поклон и белезите и раните му се сгърчиха в гримаса, която може би трябваше да изобразява усмивка.

— Ждравей, доврий шовеше! — Въздухът излизаше със свистене през бузата му, скитникът нямаше и предни зъби и беше почти невъзможно да се разбере какво казва.

— Как се казваш?

— Жвинете — изфъфли уродът и се наведе с ръце на гърдите.

И в следващия миг нападна.

Шооран изобщо не очакваше нападение, при това с лявата ръка, в черния дроб, и макар да успя да отскочи, ножът все пак проби жанча му и ако не беше ризницата, щеше да го прониже. Плетената хитинова ризница обаче издържа удара, ножът отскочи и след две секунди нападателят беше обезоръжен.

— Глупак! Какво искаш, да те убия ли?!

— Жвинявай, драги. Штрешнах ше.

— Какво? — не го разбра Шооран.