Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Аха! — доволно се засмя командирът на церегите. — Позната изработка. Какво правиш толкова далече от границата?

Шооран мълчеше. Главата му се пръскаше от болка.

— Търши някаква шена — обади се едноокият угоднически. — Рашпитваше ша някаква шена.

И както се кланяше и приклякаше, внезапно понечи да побегне, но един от церегите го спъна с копието си и той пльосна в нойта.

— Къде си тръгнал бе? — засмя се дузинникът. — Закъде бързаш толкова?

— Пушнете ме, нишшо не шъм направил — захленчи едноокият.

— А кой ядеше чавга, а?

— Не шъм аш! — кой знае защо, се уплаши едноокият.

— Той беше, той беше, тоя дяволопоклонник!

— Не лъжи, видях те. Хайде да тръгваме, момчета, свършихме обхода.

В утринната мъгла дрезгаво изсвири раковина и сухата ивица се размърда. Каторжниците почнаха да стават, да изтръскват дрехите си, на които бяха спали, да ги навличат и да тръгват да се строяват за молитва. Виж, с това Шооран изобщо не можеше да свикне. Странно му беше да гледа как десет дузини здрави мъже коленичат и повтарят подир старшия брат:

— Всеблаги господи, създателю на водите, земната твърд и небесната мъгла, о, вечни Тенгер! Благодарим ти за деня, в който ни остави живи, молим те да ни оставиш живи и утре и да ни дадеш живот вечен на светлия си алдан-тесег. Опази ни с могъщата си десница от многоръкия Йороол-Гуй и злините му. На теб се молим и на тебе се уповаваме, понеже няма друг бог освен тебе. Яви ни славата си чрез делата на светлите си илбечи, възлюблени на благодарните ни сърца… — каторжниците мънкаха думите на молитвата и илбечът я повтаряше заедно с тях — … вовеки веков и докато съществува далайнът.

Не, не можеше да приеме това. Гадеше му се.

Храна сутрин не се полагаше, веднага след молитва ги изкарваха на работа. Едни — с пранги на краката и под строга охрана — отиваха на мокрото за нойт. Работата не беше тежка, но пък беше опасна, защото какво щяха да правят, ако излезеше Йороол-Гуй? Как щяха да бягат с пранги на краката?

Другите, и Шооран беше с тях, варяха ухери. Наливаха в качените на аварите костени казани смърдящия нойт, хвърляха в него натрошените черупки на събраните по мягмар твари, изсушени ълкове, омотан на кълбета и негоден за нищо друго косъм и всякакви други хитинови боклуци, кашляха и се задушаваха, бъркаха сместа и когато хитинът се разтваряше, смъкваха казаните от огъня и изливаха гъстата маса в огромна, издълбана направо в скалата вана. След което идваше ред на майсторите, също впрочем каторжници. Над ваната се издигаше странно съоръжение, високо почти три човешки боя. Беше направено от кости и затова приличаше на скелет на някакъв невиждан, изправен на задните си крака звяр. Това беше „топачката“. На нея на дебели въжета — не хитинови, разбира се, а сплетени от слама — висеше тежък, огладен и полиран до съвършенство дънер. От горещия нойт дървесината беше почерняла и лъщеше, понеже беше намазана и с мазнина от жирх. Работниците си подвикваха, топачката се спускаше и дънерът бавно потъваше в каменната вана. После, още преди да затлее, го вдигаха и го потапяха в друга вана със студена вода. После пак идваше ред на нойта — и пак на водата. И постепенно върху дънера се образуваше хитинова кора. След седмица потапяне и охлаждане тя достигаше необходимата дебелина и тогава я подсушаваха, изрязваха я от единия край, вадеха дънера и заготовката отиваше при оръжейниците, за да направят бъдещия ухер.

Топения — всички наричаха точно така първия човек, когото Шооран беше видял в тези земи — беше нещо като майстор на топачката: крещеше и навикваше всички и от дупката в бузата му хвърчаха слюнки. Когато за пръв път видя ваната, Шооран отначало си помисли, че едноокият сигурно е паднал в нея, но пък човек не можеше да издържи в горещия нойт дори и секунда — значи най-вероятно беше получил прозвището си заради професията си.

Когато облаците почваха да почервеняват, работата спираше, пак ги строяваха за молитва, а след това ги хранеха. С недовтасала каша. Докато дъвчеше твърдите зърна, Шооран се чудеше толкова ли е трудно да я направят вкусна — нали просто трябваше да накиснат зърната от вечерта и кашата си ставаше сама. Най-вероятно обаче готвачите си мислеха, че каторжниците трябва да бъдат мъчени, и си изпълняваха задълженията съвестно.

След храна идваше третата молитва, по време на която всички заявяваха братската си любов един към друг. След това биеха провинилите се. Наказанията бяха за какво ли не: за небрежна работа, за сбивания, за ругатни и сквернословия. Най-жестоко биеха събирачите на нойт, ако се разбереше, че са копали чавга и са я яли. Да се яде чавга беше грях и се смяташе за преклонение пред Йороол-Гуй. Топения го бяха били за това първия ден и когато Шооран, който не разбра какво става, каза, че като дете е ял само чавга, набиха и него.