Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Ако минеше покрай Стената на Тенгер, можеше да стигне незабелязано до вероятно пустинните крайни земи, но този път беше прекалено дълъг и щеше да му отнеме месеци. Освен това първият път разцепваше далайна на две и на Шооран страшно му се искаше да разбере какво ще направи Йороол-Гуй при това положение и възможно ли е изобщо да се раздели далайнът.

И щом мягмарът свърши, Шооран тръгна на изток.

Придържаше се към безопасната земя, защото знаеше, че на тясната ивица не може да се спаси от Йороол-Гуй. Беше си отпочинал добре и за осем дни построи пет оройхона — и най-сетне от границата между последните два видя срещу себе си земя. До нея оставаше тройна дузина крачки и от такова разстояние ниският бряг почти не се виждаше, а върховете на суур-тесегите се сливаха с облаците, но Шооран знаеше какво да търси и го видя.

Беше готов и да стъпи в земите на Добрите братя, и да хукне да бяга, ако срещу него се втурне тълпа, както беше станало, когато хората бяха открили дома на стария илбеч. Но не стана нито едното, нито другото. Той просто не успя да построи оройхон. Беше все едно да опитва да повдигне огромна тежест, тежест, с която не могат да се справят и дузина яки цереги. Далайнът се надигаше, земята сякаш всеки момент щеше да се появи, но след миг мазната повърхност се изглаждаше, все едно не е станало нищо. Всичко свърши с това, че Йороол-Гуй дойде и го подгони и Шооран едва успя да му се изплъзне.

Оставаше му дългият път. И Шооран пак тръгна из новата страна, вече прекалено голяма, за да не обръща внимание на разстоянията. Скоро забеляза, че Йороол-Гуй не обича да минава през тесния проток, отделящ новопостроената земя от страната на Добрите братя — очевидно там беше прекалено тясно за гигант като него. И Шооран започна да се възползва от това. Отиваше на юг, строеше оройхони — един, два, че и три, изчакваше появата на противника си и после хукваше към Стената на Тенгер и работеше там, сигурен, че Йороол-Гуй няма да се появи скоро. И понеже бързаше да достигне целта си, престана да се грижи за нивата, а ядеше от старите си запаси и убиваше бовери — бездруго се бяха развъдили прекалено много в тези пусти земи.

… Седем дузини оройхони, осем дузини. Мина месец. Девет дузини. Краят на пътя вече се виждаше — съвсем близо на изток. Вечер Шооран се мъчеше да си представи какво ли говорят отсреща — нали оттам пък виждаха неговата земя, не можеше да не я виждат. От друга страна, ако земите на Добрите братя не бяха така гъсто населени като държавата на вана, можеха да не го открият веднага — все пак любителите да се разхождат покрай далайна не бяха толкова много.

Девет дузини и осем оройхона. Следващият оройхон, онзи, който би трябвало да увеличи сухата ивица, не щя да се издигне. Отсрещният бряг беше прекалено близо и островът щеше да се слее с него и да отреже част от далайна, а далайнът не искаше да се дели. Трябваше да мине по пътя на смъртта.

Не му се щеше да върви пак през огнените блата, но нямаше друг изход и Шооран грижливо почна да се подготвя за пътешествието си. Попълни хранителните си запаси, скри картата на сигурно място — от една страна, я помнеше наизуст, от друга — не искаше тя да попадне в чужди ръце, та някой да разбере тайната на новите земи: Хооргон му беше достатъчен. Щом свърши с приготовленията, Шооран отиде на юг и почна да строи там. Издигна половин дузина оройхони, без да бяга от опасните места, докато не се появи Йороол-Гуй. И чак тогава, надявайки се на защитата на тесния проток, излезе на мъртвата ивица.

За един ден издигна двата оройхона, които му трябваха, за да стигне до границата на Земята на Добрите братя. Но докато довършваше втория, внезапно му прилоша и трябваше да съсредоточи цялата си воля, за да се справи. Сега трябваше да се маха оттук — или да бърза към Добрите братя, или, което беше по-лошо, да се връща назад, но не можеше да помръдне. Направи една-две крачки — краката не го държаха — и седна на един съвсем нов, току-що роден камък. Вече не мислеше нито за опасността, нито за Яавдай. Мислеше само за изминатия път и за това, което беше направил.

Защото го беше направил. Само преди минута беше решил съдбата на света, беше затворил далайна отвсякъде с оройхони. Разяждащата влага вече не можеше да достигне старата стена и значи никога нямаше да я разруши и да блъвне извън пределите на вселената. Мрачната заплаха на Йороол-Гуй нямаше да се сбъдне. Но дали това щеше да е за добро? Дали той, Шооран, току-що беше спасил света, или напротив, го беше зазидал, ограничавайки далайна? Тежък жребий е това — да правиш нещо, без да знаеш какво точно правиш.