Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Йороол-Гуй не реагира и на тези оройхони. Нещо го беше погълнало изцяло — може би мисли за вечността, може би за нещо друго. И ако не бяха ръцете му, безспир продължаващи безсмисленото си търсене, човек можеше да си помисли, че безсмъртният бог най-сетне е издъхнал за радост на всичко живо.

Положението, меко казано, ставаше странно. Никой не знаеше колко дълго може да издържи Йороол-Гуй на сушата. Изглежда, това време беше неограничено.

Шооран изчака три дни, отспа си — вярно, не си дояждаше, защото запасите му бяха на привършване, но затова пък лочеше толкова вода, че заприлича на презряла чавга — и пак отиде до далайна и почна да строи, но не натам, накъдето искаше, а накъдето можеше. Над трите оройхона, които му бяха осигурили суха земя, вдигна още три — първият беше най-близо до Йороол-Гуй, а за следващите вече изобщо нямаше проблеми. Йороол-Гуй беше все така вцепенен — може би на сушата не усещаше ударите на илбеча, а може би лекуваше изгарянията си и не му беше до лов. Шооран, вбесен до крайност, търчеше по синора покрай него, крещеше и го замеряше с камъни. Многоръкия все едно не усещаше нищо.

Какво му оставаше? Да продължи да строи и да увеличава ненужния нос в далайна с надеждата, че все някога ще му свърши работа. Или да спи и да се състезава с Йороол-Гуй в търпение. Шооран направи и двете. Спеше по цяла нощ и по цял ден, за да запази и силите си, и запасите си (хлебната трева още не бе покарала достатъчно, за да става за ядене), а когато се събудеше, отиваше при далайна. Така изгради още два оройхона — а после Йороол-Гуй внезапно и без никаква видима причина изчезна.

Шооран мина по сухата ивица. Измъчваха го съмнения. Лесно му беше да ругае Йороол-Гуй, докато го виждаше и знаеше, че той не може да го докопа. Обаче сега? Ами ако Многоръкия не беше отплувал в дълбините, а го причакваше, скрит под брега, като спотаил се черен уулгуй?

В крайна сметка Шооран пак почна да строи, но не там, където се беше покатерил Йороол-Гуй, а отстрани, и добави към трите оройхона четвърти. Йороол-Гуй все така го нямаше. Шооран излезе на последния оройхон, стигна до далайна, погледа го няколко, минути и си тръгна, без да направи нищо. Изпитваше неувереност и се страхуваше, че далайнът няма да го послуша.

Оройхонът, на който Йороол-Гуй беше лежал цели две седмици, беше жалка картинка. Тесегите бяха станали на чакъл под тежестта на огромното тяло, суур-тесегите бяха заоблени сякаш от каменоделци. Входовете в шавара се бяха срутили и вместо с белезникав нойт, всичко беше покрито с лепкава зелена слуз. Тя светеше в тъмното и миришеше на разложено. Шооран събра малко в меха си, но слузта за секунди разтвори тънките му стени и изтече.

А после Шооран забеляза, че подметките на новите обуща, който му беше подарил Койцог, също се разпадат, ядоса се и побърза да се махне от този негостоприемен оройхон все пак обаче реши при първа възможност да го направи сух, та водата да отмие всички гадости.

На другия ден Шооран се върна и построи остров там, където Йороол-Гуй не го беше пускал. В отговор царят на далайна опустоши един от първите участъци на новата земя и изяде поникналата чавга и завъдилите се вече в шавара твари. След което, без да се крие, вдигайки мътни вълни като подлудял авхай, се понесе към Земята на вана и нанесе страхотен удар на изгнаниците. През това време Шооран вдигна един оройхон до Стената на Тенгер — още една крачка към Земята на Добрите братя. Този оройхон завършваше третата дузина острови, създадени от Шооран, като повечето от половината беше направил за последните два месеца.

И животът заприлича на безкрайно дълга и мъчителна игра. Йороол-Гуй идваше и си отиваше, ту изчезваше за дни, ту за един ден се нахвърляше върху няколко оройхона. Шооран с часове седеше и се взираше в картата — вече не онази, старата, а нова, която беше направил сам, и се мъчеше да отгатне къде в момента е най-безопасно, а после отиваше там и нанасяше удар. Понякога грешеше и Йороол-Гуй изникваше от дълбините, и той трябваше, превъзмогвайки болката и наблюдавайки всяко движение на непредсказуемата твар, да бяга по ръба на оройхоните. Вече знаеше как да не се остави да бъде пленен на някое малко късче суша, но и от сегашните срещи боледуваше по няколко дни.

Запасите му отдавна бяха свършили и Шооран окоси хлебната трева на едно сухо място и често отсядаше там, за да си приготви нови. Хранеше се с месо, питки и наъс. Плодове нямаше — туйваните връзваха чак на шестата година, а засега бъдещите могъщи дървета му бяха само до коляно.