Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

А как стана сушач?

— Като всички. Майка ми умря, баща ми също. Бях на десет, най-големият. Наследството отиде при вана и трябваше или да ида с малките на мокрото, или да стана сушач. Нали знаеш — децата не може да станат земеделци, но може да станат сушачи. Оцелява по едно на двойна дузина. Нямах избор.

— Знам — каза Шооран. — И с мен стана така. Но бях сам — и се махнах.

— Сестрите ми се омъжиха, брат ми не знам къде е — свърши разказа си Койцог, — а аз си останах сушач. Завинаги.

— Чуй ме — каза Шооран. — Утре имам работа и вечерта ще се върна, а после ще замина за дълго. Но непременно ще се върна и тогава ще дойдеш с мен да живееш другаде.

— Какво значение има къде живее човек? Сушачът си е сушач навсякъде, шаварът също е шавар навсякъде. Благодаря ти все пак. На мокрото ли имаш работа?

— Да.

— И аз така си помислих, затова ти приготвих дрехи. — Койцог измъкна отнякъде един вързоп. — На. Твоите вече за нищо не стават. Ето ти и ножа. Издялах нова дръжка, старата не струваше. И ризницата ти е тук. Оправих я, колкото можах.

Шооран развърза вързопа и извади ризницата. Беше като нова — живият косъм лъщеше на гладки вълни.

— Пък каза, че не си можел нищо — засмя се Шооран. — Благодаря. И гледай да оцелееш, докато се върна.

— Интересна плетка — каза Койцог и кимна към ризницата. — Не бях виждал такава.

— Така ги правят в Земята на старейшините.

Койцог помълча, после замислено каза:

— Значи си оттам.

— Не — каза Шооран. — Оттам беше майсторът, който я е направил. Аз… — И въздъхна.

— Разбирам — каза Койцог. — Не ми казвай.

На другия ден сутринта, по-точно още през нощта, Шооран тръгна. Мина по сухата ивица още по тъмно и на разсъмване вече беше излязъл на мъртвия път. Вървеше бързо, дишаше през гъбата пред лицето си и не мислеше нито за пушека, нито за черните уулгуй, които можеха да дебнат тук плячката си. Залогът беше прекалено голям, за да го е страх от черни уулгуй.

За два часа стигна до мястото, където го беше гонил властелинът на далайна. Нищо вече не напомняше за случилото се. Аварите димяха, нойтът лъщеше, далайнът се полюшваше равномерно, а на опустошения оройхон незнайно как се беше завъдил живот — най-различен живот.

Шооран се съсредоточи, погледна Стената на Тенгер, напрегна се… и не стана нищо. Дълбоко в душата си той беше готов за това, прекалено невероятно беше съвсем скорошното му избавление и прекалено упорито мълчеше паметта му за това какво точно беше станало тогава. И все пак Шооран продължи да опитва, продължи да съсредоточава волята си и да напада студеното мълчание, но отговор нямаше. Нещо в него се беше прекършило и чудесната му и съдбовна дарба беше изчезнала. Шооран напразно се опитваше да направи нещо, размахваше юмруци, но мисълта, че вълшебната му способност няма да се върне, ставаше все по-силна и скоро се превърна в убеденост.

Накрая се предаде и тръгна обратно. Вървеше и се мъчеше да си представи как ще живее оттук нататък. Беше млад, силен и нямаше място за него. Беше разчитал на изключителността си и без да мисли много, се беше отказал от завидната длъжност на церег. И Яавдай беше изгубил по същата причина. Не знаеше какво всъщност е станало и едва ли самият Тенгер беше слязъл на оройхона да я отведе, но заминаването й несъмнено беше свързано с бившата му дарба. Да, трябваше да се върне — нямаше значение къде — и да стане сушач. Нали Койцог бе казал, че го бивало — значи можеше да отложи гибелта си поне с няколко години. Обаче защо? Ако ще е гибел, да е веднага.

Мина през последния си глупав оройхон и стъпи на мъртвия път. Вървеше и не мислеше за нищо. На света едва ли имаше човек, обикалял из огнените блата повече от него, но това вече нямаше никакво значение. Всичко беше свършило.

Победилият го далайн изхвърляше на пътя му боклуци, цели купчини. Той вървеше покрай аварите, през нойта, през пушека, през купчините кости, покрай изхвърлените на брега ълкове, които дори тук се опитваха да се впият в обущата му — какво значение имаше обаче? Вече не беше нужен на никого и не ставаше за нищо.

Далайнът тежко изпльока и две дебели ръце, целите в костени пулове, паднаха от двете му страни и му отрязаха пътя и напред, и назад. Показаха се още няколко, заизвиваха се плавно — търсеха го. Беше черен уулгуй. Беше плувал покрай брега, беше го видял и беше решил да го хване, макар че мъничкият човек изобщо не можеше да засити безбрежната му утроба. Пипалата се приближаваха, трябваше им още само секунда, за да го хванат и да го направят на смачкана вкусна топчица. За тази безкрайна секунда човек можеше да се изплаши, да побегне или — ако носи сърце на воин — да удари, та дори врагът му изобщо да не усети удара. И Шооран удари. И вложи в удара всичката си сила. Никога, дори когато беше строил оройхони, не се беше напрягал толкова силно, толкова страшно, както сега, когато вече нямаше какво и защо да пази.