Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Натам ли отиваш? — попита сушачът и посочи.

— Да — отговори Шооран.

— Като видиш Йороол-Гуй, кажи му, че сушачът Койцог не го забравя никога.

— Добре.

Шооран взе една празна кошница за харвах, за да скрие лицето си, и тръгна през събуждащата се суха ивица.

Лесно стигна до края на мъртвата земя. Нойтът на аварите вече гореше, но далайнът още не беше успял да изхвърли много боклуци и мърша и се вървеше без проблеми. Проядената от времето стена се ронеше пред очите му, но Шооран реши да не прави път покрай нея. Първо трябваше да си осигури опорен пункт, място, където да може да се скрие от опасностите и да пренощува. Защото не можеше всеки ден да минава по все по-страшен път, нито да разчита на късмета си, като нощува сред хората. Юбилейният му дванайсети оройхон вече не беше граничен, а бе насочен към средата на далайна — Шооран почна да прави нова страна, засега страна без име. Това забавяне нарушаваше всичките му планове, защото нали беше искал да прави по два оройхона на ден и да стигне до Страната на Добрите братя точно преди мягмара. От друга страна, сега щяха да имат къде да живеят с Яавдай.

И въпреки това сега той бе твърдо решен да строи по два оройхона на ден. Дарбата на илбеч вече не беше чудо за него, а инструмент, създаването на земя не беше подвиг, а работа. Безкрайно трудна, извън всички човешки възможности, но все пак работа. И когато завърши този оройхон, толкова подобен на Търговския, който в пристъп на лудост бе направил неговият предшественик, Шооран упорито продължи напред. Следващият остров трябваше да е граничен и да го приближи към целта му на още двойна дузина крачки.

Тук Стената на Тенгер беше разядена много дълбоко и за миг Шооран си помисли, че ще вземе да рухне още преди да си е свършил работата, и вдигна ръце, и потърси в душата си сила и воля. Оройхонът се раждаше мъчително, като че ли далайнът точно сега беше решил да се опълчи на противника си и се съпротивляваше с всяка своя капка. И все пак Шооран измъкваше острова от небитието. Издигаха се суур-тесегите, земята се втвърдяваше — още миг и щеше да може да се отпусне, да си почине… но в същия този миг го връхлетя страшен удар. Почти завършеният вече оройхон се люшна като хвърлено в бързей листо, хълмовете с грохот започнаха да се сриват, земята се пропука и през отломките камък, буците пръст и кипящата пяна се надигна Йороол-Гуй.

Шооран не знаеше дали крещи. А и да крещеше, нямаше да чуе крясъците си от клокоченето и съскането на пяната и трясъка на рушащата се земна твърд. Не побягна, само запълзя назад, повален по гръб, без да откъсва очи от Йороол-Гуй, който с такава лекота унищожаваше сътвореното от него. Късно беше за бягане, пък и нямаше къде да избяга. Можеше само да се надява с немощните си човешки сили да победи чудовищния бог в смъртоносната им игра. Няколко мига, или минути, или години — Шооран не знаеше какво точно — Йороол-Гуй като че ли размисляше, вдигнал ръцете си чак до облаците, а после се хвърли върху граничния, огнения оройхон.

Онова, за което навремето му беше разказвал старецът, сега ставаше пред очите му. Облаци дим се издигнаха чак до небесния свод. Парата свистеше, аварите се пукаха с грохот, клокочеше лава, клокочеше и ледената кръв на чудовището. И единствено самият Йороол-Гуй мълчеше и продължаваше да се хвърля целеустремено и безсмислено в огъня. Шооран помисли да избяга в другия край на оройхона, където нямаше толкова пушек, но се отказа, понеже се сети, че там Йороол-Гуй ще го хване лесно, ако реши да се гмурне в далайна. И наистина, Многоръкия се пльосна в далайна — сякаш гръмнаха едновременно дузина дузини ухери — и веднага атакува съседния оройхон. Шооран хукна към огнената страна, където всичко съскаше, пращеше и гореше. Йороол-Гуй се надигна след него, спря досами синора и облещи половин дузина очи наведнъж, за да го хипнотизира. Едно от очите беше по-малко от другите и като че ли беше сляпо.

— Малко ли ти беше предния път?! — без дъх викна Шооран. — Още ли искаш?

И хвърли харпуна. Острието плавно потъна в прозрачно-зеленикавото туловище.

Шооран побягна покрай синора — краката му се хлъзгаха в локвите кръв и нойт. Знаеше, че няма да може да избяга, че Многоръкия ще го хване, но все пак бягаше. Йороол-Гуй се надигна пак, този път от другата страна, пльосна се и запълзя към аварите — преграждаше пътя на мъничкото човече и го изтикваше към нажежените скали. И парата пак засъска, изпепелените му ръце се гърчеха, плътта му побеляваше и губеше прозрачността си, но тутакси се възобновяваше и възраждаше. А човечето тичаше с последни сили покрай синора, не, не тичаше влачеше се, и се мъчеше да избяга от отровните пушеци. Многоръкият властелин обаче се дръпна, хвърли се пак — този път от другата страна — и го приклещи на тясната ивица пред огненото блато.