Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Шооран тръгна към шавара — трябваше да се отърве от остатъците от бронята. Пред шавара имаше врата: плоча, слепена от черупки и люспи и окачена на връзки от мустаци на парх. Отначало той не се сети защо са я сложили, дръпна я и надникна в тъмнината.

Място за екзекуции! Колко ли хора беше успял да натика тук бузестият нов повелител за краткото си владичество?

Шооран хлопна вратата, после пак я отвори и хвърли вътре доспехите си. Нещо в тъмното изпляска.

Прекара деня в гъсталаците хохиур, с надеждата, че никой няма да обърне внимание на някакъв непознат събирач на харвах. Още от сутринта всъщност на мокрото излязоха много хора, а и хохиурът беше изгазен на пътеки, а чавгата беше изкопана. Явно поданиците на Хооргон не водеха много сладък живот.

Когато се мръкна, Шооран излезе на сухото. Тук всичко също беше променено. Дивите преди ниви сега бяха на правилни квадрати, оградени с плетове от бодлива кост, хлебната трева беше окосена. За миг Шооран се уплаши, че може и да са намерили скривалището му — но пък не беше минало толкова много време и новите стопани едва ли бяха почнали да преустройват сериозно алдан-шавара: а без сериозни поправки и копане нямаше как да открият тайните му проходи.

Промъкна се покрай няколко огради, стигна до склона на суур-тесега до нисичкия, но отрупан с плодове туйван, и запълзя и затърси затрупания с камъни таен вход. Накрая го намери и тъкмо да отмести камъка и да влезе, някой се хвърли върху него, изви му ръцете и засъска:

— Хванах ли те, крадец мръсен!

Шооран опита да се измъкне, но противникът му бе много по-силен.

— Ще видиш ти как се краде! — Последва силен удар по темето му.

Пред очите му лумнаха пъстри огньове, но въпреки това Шооран усети как притисналият го към земята човек замахва пак и успя да отмести главата си. Вторият удар на тежкия юмрук улучи камъка и нападателят му изрева от болка и за миг го пусна, така че Шооран успя да се извърти и да го изрита. В петата на обувката му явно бяха останали игли, защото ревът премина в хрипкав писък. Шооран удари непознатия в гърлото, за да го спре — иначе щеше да се стече целият оройхон. А после, вече без да среща почти никаква съпротива, върза нападателя си с въжето, което той предвидливо беше приготвил за него. Пленникът му задавено хъркаше.

— Като не можеш да се биеш, не почвай — поучително каза Шооран.

После завлече нападателя си под навеса, от който той бе изскочил преди малко, пусна завесата на вратата, намери светилника, пълен с вонящо масло от жирх, запали го и огледа пленника си. Оказа се, че е Боройгал. Същият онзи Боройгал, за чиято сила в Свободния оройхон се носеха легенди.

— Обаче не можеш да се биеш — доволно повтори Шооран и като видя какво се кани да направи пленникът му, го предупреди:

— Гъкнеш ли, ще те убия.

Боройгал подсмръкна.

— Сега разказвай — каза Шооран. — Тихо.

— За кое? — с готовност отговори бившият доносник.

Не го беше познал, пък и щеше да е странно да познае в него кльощавото момче, което за последен път беше видял преди почти девет години.

— За всичко, което става тук. Като начало — какво е направил Хооргон с рижавия Мунаг…

Скривалището беше непокътнато. Шооран си облече чисто нови дрехи, избра си харпун, взе си и нова гъба и прозрачна маска, за да пази очите му от пушека. Похапна сушен наъс и туйван, взе и за из път. Можеше вече да тръгва. Но реши да не бърза. Разказаното от Боройгал го беше изпълнило със студена спокойна ярост. Преди да тръгне трябваше да накаже Хооргон.

Мина по „пътя на тукката“, излезе в коридора на алдан-шавара и се спусна на осветеното от плужеците долно равнище. Нощем тук не слизаше никой, само през първата седмица след мягмара жените работеха денонощно. Хооргон живееше в пещерите на съседния суур-тесег, но това не беше проблем за Шооран — нали беше изучил всички тунели и проходи под земята. „Камъкът-врата“ се люшна безшумно и Шооран, хванал един светещ плужек, тръгна напред. Беше тъмно и това му се стори странно — на долното равнище не трябваше да е тъмно. После обаче видя наредените костени ракли и всичко му стана ясно — беше попаднал направо в съкровищницата на самопровъзгласилия се ван.

Съкровищницата беше пълна със седефени ковчежета с бисери, с украшения от бяла, черна и жълта кост, с тънки клонки кристална гъба, каквато се намираше много рядко на брега. На дузина масички бяха наслагани кремъчни ножове, изгладени до кристален блясък и толкова остри, че човек да се обръсне с тях. А на най-видно място на стената, покрита с тънко платно, висяха украсени с бисер доспехи от кост на черен уулгуй — дисковете им искряха дори на слабата светлина на плужека и привличаха погледа. Шооран пристъпи към тях и прокара пръсти по полираната кост. В съкровищницата беше горещо, но резбованата кост си оставаше прохладна и някак жива на пипане. До доспехите висеше празничен талх, обшит с дискове от блед уулгуй, накачен с всевъзможни женски украшения. Сякаш в полумрака пред Шооран стояха одонтът и любимата му жена, облечени в празнични одежди.