Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Видя ли там някого? — продължи дузинникът. — Видя ли онзи, дето я е направил?

— Ха, онзи! — викна Нарвай. — Аз си я направих. Както си търчах с всичка сила — и си я направих.

— Така значи… — Дузинникът пребледня и огледа церегите заплашително. — Никой да не си отваря устата! Ще ви избия!… Да не лъжеш? — обърна се той към лудата.

— Как ще лъжа?! — възкликна Нарвай. — Да знаеш само колко земя съм направила! Многоръкия ми вика: „Не прави!“ — обаче аз го лъжа и си правя. Жените винаги лъжат мъжете си, нали знаеш.

— Тя е — прошепна един церег до рамото на Шооран.

— А сега можеш ли? — попита дузинникът и посочи далайна, от който се вдигаше пара. — Можеш ли да направиш земя сега, а?

— Мога! — Нарвай размаха ръце, направи крачка към далайна и изведнъж седна в нойта и каза жално: — Обаче… обаче какво излиза, че аз съм илбечът ли? И сега ще умра?

— Давай — изръмжа дузинникът. — Прави…

— Ще умра — високо и спокойно каза лудата. — Вече умрях. Край.

Лицето й внезапно пребледня, очите й се подбелиха и тя се килна, но дузинникът я хвана преди да падне в нойта.

— Дайте вода!

Подадоха му мях и той го вдигна към устата й. Водата, оцветена с няколко глътки вино, потече по брадичката и шията й.

— Ама тя май наистина умря — объркано каза дузинникът.

— Нали Йороол-Гуй я е проклел — обади се някой. — Нямаше смисъл да я ловим.

Шооран се обърна и си тръгна. Дузинникът му викна да спре и той спря, обърна се, на дузинникът само махна с ръка и каза:

— Карай. Няма смисъл вече.

След като мина покрай няколко оройхона, Шооран спря да си почине и без да обръща внимание на уплашения и пълен с омраза поглед на стопанина, седна под едно дърво и откъсна един узрял плод. После извади картата, разгъна я на коленете си и се взря в Земята на Добрите братя, за която разказваха всички, но която никой не беше виждал. Съвсем близо беше, ако минеш направо през далайна. Иначе имаше два прехода през мъртви земи плюс през държавата на старейшините, за която също разправяха какво ли не. Той обаче знаеше, че дори до Кръста на Тенгер животът не е толкова сладък, колкото го описват. Защото животът едва ли се беше променил кой знае колко от времето, когато Енжин бе живял там, а това означаваше, че Яавдай няма да може да прекоси Земята на старейшините.

Хвана се за косата и се оскуба с всичка сила, за да прогони мисълта, че красивата девойка от Търговския оройхон може да е плод на бълнуване — като това на покойната Нарвай, както и мъжът й, и дарбата на илбеча. Не, не можеше да бъде. Яавдай никога не говореше неистини. Щом беше казала, че ще отиде при Добрите братя, значи щеше да тръгне натам — през чужди страни и мъртви земи. И значи трябваше да я търси точно там. И то не по обиколни пътища, а по най-прекия — и най-опасния.

Усмихна се криво. Утре цялата страна щеше да научи за смъртта на илбеча. И това щеше да е почти вярно. Защото илбечът наистина щеше да изчезне. За дълго — а може би и завинаги.

Денем нажежените грамади на аварите изглеждат черни, а ношем, когато небесната мъгла гасне, започват да светят отвътре с нищо не осветяваща лъжовна светлина. И можеш да си завреш носа в нажежения камък, понеже си мислиш, че до него има поне още дузина крачки. Най-опасно е в мъртвите земи, където трептящите черни кълбета дим скриват тъмнопурпурните петна на аварите и те почти се сливат със сиянието на далайна. Купчините изхвърлени на брега отпадъци също излъчват смътна светлина, защото гният. Навсякъде има неясни светлини, но не можеш всъщност да видиш нищо и не знаеш — вървиш ли все пак нанякъде, или като ранена тукка се въртиш на едно място в парещия нойт. И пушеци, пушеци, пушеци… Лютят на очите, карат те да кашляш. Но не можеш да се изкашляш, нито да вдигнеш какъвто и да било шум, дори трябва да внимаваш как стъпваш, защото на две крачки от теб този кошмар може би свършва и там те чакат врагове.

Шооран клекна и замига често. Нищо не се промени, петната призрачна светлина все така се люшкаха пред очите му. Едва успяваше да всмуче въздух през влажната гъба — тя вече не миришеше на откъснатия от дървото туйван, а на изгорял нойт, Минута-две Шооран убеждаваше сам себе си, че си почива, после стана и пак замига, й да отваря, и да затваря очи беше еднакво болезнено. Очите го пареха и той едва се сдържаше да не посегне да ги избърше с омазаните си с нойт ръце.

Минутите почивка бяха достатъчни, за да изгуби посоката, но той се бе подготвил за това, така че се наведе към сложеното на земята копие, напипа накъде сочи и предпазливо направи няколко крачки натам. Нещо под краката му запука, потече някаква гадост. Той се подпря на копието и като вдигна високо коляно, направи още една крачка. Стори му се, че едно от белезникавите петна свети по-различно от другите. Може и да се лъжеше, но пък може би там огненото блато свършваше и имаше пост и часовите поддържаха огъня, накладен от изсушен край аварите хохиур. Миризмата на тлеещия хохиур не беше много по-различна от вонята на мъртвите блата, но пък винаги имаш огън и можеш да запалиш факла или фитила на заредения ухер.