Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

По нивите нямаше много хора — до новата реколта имаше още четири седмици и земеделците си бяха по палатките. И все пак нямаше да може да се промъкне, без някой да го види. Да вземе пък да прати някое дете да провери какво става… И изведнъж видя Киирмон — още беше далече, но идваше право към мястото, където се беше спотаил Шооран. Той си пое дъх да го извика, ако разказвачът реши да завие по другата пътека, но Киирмон стигна до кръстопътя и продължи покрай мокрия оройхон. Шооран вече го чуваше, че си тананика:

— Киирмон! — тихичко го извика Шооран.

— А, тук ли си? — зарадва се Киирмон. — Яавдай ми каза, че си щял да бъдеш при втория тесег.

— Тя къде е? — задъхано попита Шооран.

— Там някъде… — Киирмон махна с ръка. — Видяхме се на съседния оройхон. Беше с бохчичка, все едно отиваше при някоя приятелка да плетат. Каза да ти кажа, че щяла да отиде в Страната на Добрите братя. Не знам какво сте намислили, просто ти повтарям всичко дума по дума. Обаче знаеш ли, видя ми се променена. Щастлива някак. Не се сърди, обаче тя иначе ходеше като жив труп, а сега даже ми се усмихна. Сбогом, така ми каза, аз отивам в Страната на Добрите братя.

— Ясно… — каза Шооран. — Ясно. Всичко ми е ясно…

Откъм алдан-шавара изсвири раковина, после се чуха удари по костено клепало.

— Тревога! — възкликна Киирмон. — Викат всички. Хайде!

— Мен търсят — каза Шооран. — Вече съм престъпник. Значи Яавдай е тръгнала при Добрите братя… Без мен.

— Велики Йороол-Гуй! — възкликна Киирмон. — Значи ще бягаш? Ами мен на кого ме оставяш? На тия простаци? Идвам с тебе.

— Няма да стане — каза Шооран. — Как ще живееш на мокрото? Трябва да се криеш и да ядеш само чавга.

— Прав си, отдавна отвикнах от това — съгласи се Киирмон. — Ще взема да ида да се напия. Късмет.

И си тръгна.

Шооран хукна към суур-тесега. В главата му се въртеше само една мисъл: Чаарлах ще му помогне, ще го посъветва какво да направи. Но до суур-тесега нямаше никого, само копието беше подпряно на скалата. Шооран дълго го гледа, без да го вижда, после тръгна по покритата с нойт земя.

Отдавна било това, отдавна, много по-отдавна, отколкото може да запомни един човек, но всички заедно го помнят. Та тогава, уморен от безкрайното строителство, Ван се върнал на родния си оройхон. Родният му оройхон от много години вече не бил мокър, навсякъде растяла хлебна трева, в потоците плували сити бовери, а хората живеели щастливо, защото във времената на Ван земята стигала за всички и хората излизали на мокрото само на мягмар.

Илбечът седнал под едно дърво и загледал земята си — и не можел да й се нагледа. И както гледал, изведнъж чул глас:

— Здравей, Ван. Къде се губи толкова време?

Ван се обърнал и видял една красива девойка. Тя се казвала Туйгай. Когато Ван тръгнал да строи нови земи, тя била още момиченце, но сега вече била пораснала и била станала истинска хубавица. Дори в старо време рядко се срещала такава красота, трябвало да изживееш дузина животи, за да я видиш, какво да говорим за днешните времена… С никакви думи не може да се опише красотата на хубавицата Туйгай.

И илбечът и хубавицата се погледнали и се обикнали с любов, каквато не било имало дотогава и никога вече няма да има. И се хванали за ръце и си казали, че се обичат — с любов, здрава като алдан-тесега и дълга като вечността. Туйгай обаче не знаела, че любимият й е илбеч, а Ван не й казал, понеже знаел за проклятието на Йороол-Гуй.

И Ван и Туйгай вдигнали палатка под дървото, под което се срещнали, и заживели в нея като прости земеделци. Илбечът косял хлебната трева и вършеел окосеното, а вечер се прибирал вкъщи при хубавицата си. И били щастливи и далече от проклятието на Йороол-Гуй.

Един ден обаче Ван казал:

— Утре тръгвам на път и няма да ме има три дни и три нощи, защото имам работа на далечни оройхони.

Туйгай, като всяка добра жена, не го попитала нищо и му казала, че ще го чака.

Ван отишъл да строи нови земи и не знаел, че в същото това време старият Тенгер слязъл от алдан-тесега на оройхона и отишъл пред къщата му. Тенгер обаче бил променил външността си и Туйгай си помислила, че е дошъл баща й.

— Какво виждат очите ми!? — възкликнал старият Тенгер. — Дъщеря ми се е събрала с тоя скитник Ван, който и две нощи не може да изкара на един и същ оройхон! Веднага да се връщаш вкъщи!

— Не, татко — казала Туйгай. — Няма да се върна вкъщи. Аз съм съпруга на Ван, обещах да съм негова радост и наслада и затова ще остана да живея с него и ще му раждам деца, и Ван ще е щастлив с мен.