Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Тук не може да мине никой.

— Тук да — каза Шооран. — Ами покрай аварите?

— Там е мъртва земя бе, човече! — пак се намеси младият церег. Очевидно беше нечий син или любимец и можеше да не обръща внимание на заплашителните погледи на командира си. — Кой ще тръгне покрай цял оройхон по мъртвата земя! Само оная лудата…

— Каква луда?! — кресна дузинникът.

Да си нечий син или любимец явно не беше достатъчно да не се уплашиш от такъв крясък.

— Ами оная… — запелтечи младежът. — Нали я знаете… Лудата. Дето разправя, че била намерила земя на запад. Дето всеки ден ходи до Търговския оройхон и търси нова земя…

— Идиот!… — пак кресна дузинникът. — Бовер тъпоумен! Нали ти е казано: ни-кой! А ти си я пускал! Със собствените си ръце ще те натикам в шавара, изобщо не ме интересува какъв си и чий си! Като си се хванал на служба — ще служиш! Кой ти е позволил да я пускаш?!

— Ами тя не спира! Викнеш й да спре, а тя само се хили, плези се и не спира. Как да я спра — да я убия ли? Безумците не бива да се убиват, те сами си отиват при Йороол-Гуй…

— Ти ще отидеш при Йороол-Гуй! — прекъсна го дузинникът. — Бабини деветини са това — че не трябвало да спираш безумците. Илбечът също е луд — и него ли няма да го спреш?!… Ох, само ако си я изпуснал… — И викна на другите цереги, които седяха край синора: — Бегом на Търговския! Хващате лудата и я водите тук!

— Отивам с тях — каза Шооран.

— А, не. — Дузинникът стисна копието си. — Който минал — минал. Ще чакаш тук. А ти — обърна се той към младия церег — тръгваш. Видиш ли някоя бременна — водиш я тук. И да си любезен с нея, ясно ли ти е? — Млъкна, после изръмжа, неясно дали на Шооран, дали на самия себе си: — Знам ги аз тия бременни хубавици. Първо те пращат да я гониш като тукка, а после си я прибират на сухичко, пък ти ако щеш в нойта плувай… И на жените да дадете гъби, та да не се задушат! — викна той след церегите.

Дойде още една полудузина и командирът им заповяда да заемат позиция, като специално ги предупреди за бременната — за Яавдай. Самият той остана до Шооран и открито не го изпускаше от поглед. Шооран вече съжаляваше, че е дошъл тук. Ясно беше, че няма да му дадат Яавдай и че ще я пратят при Ууртак. Значи щеше да се наложи да си я вземе по пътя.

Времето сякаш беше спряло. Шооран нервно крачеше напред-назад и усещаше как копието на дузинника неизменно е насочено към него. Жълтите сутрешни облаци се смениха със сребърни — дневни. Дойде втората смяна цереги. Потерята не се връщаше.

— Дай да идем на сухото, така или иначе ще я доведат там — каза дузинникът.

Шооран завъртя отрицателно глава.

Мина още много време и сред валмата дим се появиха фигури. Шооран се вгледа да ги преброи. Петима. Четиримата бяха церегите — но петата фигура?… Групата им се скри зад един насип кости и след малко излезе пред тях. Петата фигура не беше Яавдай — церегите водеха лудата Нарвай.

Шооран я беше виждал веднъж — преди години, и все пак я позна веднага. Тя и тогава му се беше сторила стара, но сега бе истинска развалина. А не можеше да е на повече от три дузини години…

Бяха й вързали ръцете зад гърба и пред устата и носа й нямаше гъба — сигурно й бяха сложили, но тя я беше изплюла, без да я е грижа, че вдишва отровните пушеци.

— Я колко много сте се събрали! — викна тя още отдалече. — Знам аз кой ви е изпратил! Кажете му, че няма да се омъжа за него. Отдавна съм омъжена за друг. Кажете му, че мъжът ми е пръв красавец и че си има много, много ръце… Ха! Никога няма да се сетите как се казва! И кажете на вана си, че плюя на него и…

— Защо си отишла там? — прекъсна я дузинникът.

— Ходих при мъж ми, при милото ми мъжленце, да му се оплача от лошия ван…

— Копаеше чавга — обади се един от церегите.

— Видя ли една млада жена? — попита високо Шооран.

— Видях! Млада, първа хубавица, Нарвай се казваше… Защо ме довлякохте тук? Ще кажа на мъж ми и той ще ви даде да разберете, той е много силен.

— Там няма никой друг — каза младият церег на Шооран. — Всичко претърсихме. Следи много, но всичките са залети от нойта и не може да се разбере нищо. И да е имало някаква жена, заминала си е. Не можем да я преследваме — нататък е Земята на старейшините.

— Ама голяма хубавица! Истинска красавица!

— Млък! — викна дузинникът. — Ще ти дам аз на тебе една красавица. Я кажи сега, вярно ли е, че си намерила земя на запад?

— Че що ще ви лъжа? Хукнах покрай аварите и я намерих. Тъй де, аз винаги търча покрай аварите. И я намерих. И още земи ще намеря.