Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Ти не можеш да го обичаш — викнал Тенгер. — Страшният Йороол-Гуй е забранил на всички да го обичат.

— Изобщо не ща да знам за Йороол-Гуй, нека си плува в студените дълбини — казала Туйгай. — Аз обичам Ван.

Тогава старият Тенгер приел истинския си облик и главата му се извисила над дърветата, а побелелите му вежди се смръщили.

— Позна ли ме сега? — казал Тенгер. — Аз съм онзи, които направи света и го огради със стена. Аз създадох далайна и оройхоните, и зверовете и хората. Заповядвам ти да напуснеш Ван и никога повече да не се срещаш с него.

— Не, могъщи Тенгер — отвърнала Туйгай. — Аз ще остана тук и ще бъда за Ван радост и наслада, защото моята любов е по-високо от алдан-тесега. Дните, ми са кратки, но ще те попитам — какво общо имат безсмъртните, които си мислят за голямата вечност, с моята вечна любов?

— Чуй, жено! — викнал Тенгер. — Сама си го изпроси! Знай, прочее, че твоят Ван е илбеч и че е проклет от Йороол-Гуй, и че сега, след като знаеш тайната му, той ще умре.

Но Туйгай само се усмихнала и казала:

— Аз съм жена и паметта ми е къса, а умът ми — плитък. Не те разбрах, пък и вече забравих какво ми каза. Помня само, че обичам моя Ван, а ти ми казваш да не го обичам и ме плашиш с разни страшни неща. Кажи ми, о, добри Тенгер, защо си толкова лош? Жестоко е да ни разделяш заради желанията на някакъв си многорък урод.

— Не съм жесток — казал Тенгер. — Няма как да съм жесток към вас, понеже сте смъртни. Смъртните умират и моята несправедливост умира заедно с тях, и все едно не е била. Вечни са само думите на вечния. Вие, хората, жалко наподобявате моя облик, но Многоръкия ми е по-близък по дух, защото сме само двамата през цялата дълга вечност. Нека се сбъдне проклятието на Йороол-Гуй и нека Ван да не познае щастие в живота си!

И Тенгер замахнал и ударил Туйгай в гърдите. Рукнала кръв и опръскала листата на дървото. Хубавицата залитнала, но все пак успяла да каже:

— Обичам Ван с цялото си сърце, и вечно ще съм негова радост и негова наслада.

— Ще ти взема сърцето, а Ван няма да намери нито радост, нито наслада! — викнал Тенгер като гръмотевица.

И хванал Туйгай, и изтръгнал сърцето й, и го хвърлил настрани, а бездиханното и тяло хвърлил в далайна да го изядат опулените риби. А после си отишъл на алдан-тесега, но този ден мислел само за краткото.

Ван се върнал, но не намерил Туйгай. Намерил само празната палатка и дървото — то било цялото в червени цветове и клоните му били натежали от сладки плодове, които приличали на човешко сърце. И ароматът на цветовете и сладостта на плодовете му приличали на любимата му, която така и не можел да намери. Оттогава, където и да ходел, илбечът винаги се връщал при цъфтящото дърво, сядал под него и мъката му стихвала, защото в тези минути думите на любимата му ставали по-важни от думите на бога.

„Отивам при Добрите братя“ — тези странни думи му бяха единственото указание къде да търси Яавдай.

Шооран хукна на изток. Заобиколи земите на Моертал по мокрото, а после тръгна направо и никой не го спря — нали беше церег. Чак на самата граница, когато откъм мъртвите земи завоня на изгоряло, чу вик:

— Ей, къде бързаш толкова?

В първия миг Шооран се стресна и дори се изплаши — така бездарно да се натъкне на граничния пост. После обаче видя, че го гледат дружелюбно, и разбра, че го мислят за вестоносец с някакво важно съобщение. Защото нямаше да вдигнат цялата страна по тревога заради един избягал церег, нали?

— Праща ме благородният одонт… Ууртак… — В последния миг Шооран назова името на друг наместник: не искаше Моертал по някакъв начин да научи накъде е тръгнал.

— Цял съм слух за посланието на сияйния одонт — каза дузинникът, както се полагаше по устав.

— Търся една жена — каза Шооран. — Млада, добре облечена. Бременна.

— Е, чак такива жени не минават оттук — засмя се един от войниците. — Нали сме на границата.

Дузинникът, очевидно педантичен ветеран, го изгледа недоволно и каза на Шооран:

— Тук не може да мине никой. Понеже ако се изплъзне илбечът — нали разбираш…

— Ами поне ще можем да си починем и няма да ни разкарват насам-натам — нарочно недоволно каза Шооран. — До гуша ми дойде да го гоним по всички оройхони.

Дузинникът за секунда се зачуди дали да не скастри и него — какво си позволяваше този младок? — но си спомни, че той не му е подчинен и че явно са го пратили с важна задача през цялата страна, така че не повиши глас, а само повтори: