Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Ми жприкажва ме жведнъж и ше штрешнах. Жвинявай.

— Кой си ти? Само не ми вади друг нож.

— Жвинявай, жважаеми, аш шамо…

Не беше ясно нарочно ли го прави, или наистина не може да приказва ясно, но Шооран извади от торбата си лепенка, подаде му я и каза:

— Залепи си бузата и приказвай като хората. Стига си се правил на хваната тукка, нищо не ти разбирам.

— Ше ко да ми жажбижаш, не вижжаш ли, че съм топен? — озъби се човекът и дали от яд, дали защото му беше омръзнало да се прави на шут, заговори почти разбираемо: — Ко щеш, връжвай ме, ко щеш — рашкарвай се!

— Не виждаш ли, че не съм тукашен бе! — избухна Шооран. — Нищо не знам за страната ви! — И в следващия миг се сети, че тук, на края на оройхоните, няма откъде да се вземе чужденец, така че продължи, без впрочем да сменя тона: — Трета нощ се промъквам из земите ви, целите ги минах — и нищо не разбирам!

Изгнаникът подсмръкна, нагласи лепенката на пробитата си буза и каза вече доста ясно:

— Жначи ши от Жемята на штарейшините? Що не кажа веднага?

— Ти пък като ме слушаше — навъси се Шооран.

Едноокият разгъна постелката си, седна и попита:

— Кво ишкаш да ти кажа?

— Всичко. Как живеете тука?

— Добре. Обичаме се. До шмърт.

— Това го разбрах вече — Шооран бръкна в дупката на жанча си да провери дали ризницата не е пробита. — Кой ви управлява?

— Никой. Ние шме равни. Вшички хора ша братя, само че едни ша по-умни, а оштаналите ша глупаци.

— Добре де, а всичко това чие е? Видях ви нивите от суур-тесега. Огромни са. Чии са?

— Обшши. Вшички работим жаедно.

— Ясно — каза Шооран, като си спомни какво му беше разказвал Енжин за Земята на старейшините. — Обаче кой яде? Месото не стига за всички, нали?

— Вшички ядем по мънишко. Ма не мешо, ражбира ше. Мешото и туйваните ша жа черегите. Жа оштаналите оштават шамо оштатъците.

— Толкова ли сте много на вашите оройхони? — учуди се Шооран. Докато беше гледал сухия оройхон, не му се беше видял пренаселен.

— Много шме, много.

— Повече от тройна дузина?

— Ааа, не. Толкош не мош ше ишхраним. По-малко шме.

— Добре, стига — каза Шооран. Нищо не можеше да разбере. — Ти защо си тук? Разбойник ли си?

— Нали ти кажах, ше шъм топен. — Странната дума прозвуча и като определение, и като име. — При наш няма жажбойниши.

— Виж какво — премина Шооран направо към въпроса, който го интересуваше. — Търся един човек… една жена. Дошла е във вашата страна преди година. Кажи ми къде мога да я намеря? Къде да я търся?

— Ние не обишаме шужженшите. — Той въздъхна. — Млада ли е?

— Да. И е красива.

— Тогава може да ша я вжели в някоя обшшина за обшша жена.

— Как така? — настръхна Шооран.

— Нали ти кажах — тук има ржавенство. Мъшете могат да имат много шени, пък шените да не са по-лоши? И те могат да имат много мъше. И ако ше е шъглашила да вжеме вшички мъше от обшшината жа шъпружи, шше я вжемат да шивее ш тях.

— На това не му се казва жена, ами… — Шооран спря. Тя няма да е съгласна. Освен това чака дете… чакаше де, вече трябва да е родила.

— Ш дете никъде няма да я вжемат. Ш дете й оштава да върви шамо на алдан-тешега.

Шооран се зачуди какви ли са представите на Добрите братя за задгробния живот, помълча и попита:

— Добре де, къде все пак да я търся?

— Където ши шшеш. Тук при наш е швобода. — И се обърна и пак почна да рови за чавга. После, без да се обръща, каза: — На тукашните оройхони няма такава шена. Вшичките ги пожнавам тука.

— Ами я ми кажи — почна Шооран, — какви са ви обичаите?

И не дочака отговор, защото в същия миг иззад тесегите изскочиха половин дузина въоръжени мъже и се чу вик:

— Стой! Какво правите тук?

— Ах, доблешни шереги! — викна едноокият. — Какво ишкате от двамина иштошшени штранничи? Погледнахме да ши пошинем…

— Млък, недотопен такъв — викна началникът на церегите. — Ти си ми ясен. Обаче тоя откъде се е взел, от далайна ли? — Той посочи Шооран и нареди: — Претърсете го!

— А, не! — Шооран стисна харпуна си.

Най-близкият воин го удари с копието си в гърдите и той залитна. Заболя го, но ризницата го спаси — и в следващия миг Шооран се беше привел и можеше да прониже нападателя си в гърдите, но все още се надяваше нещата да се уредят мирно и само изби копието от ръцете му с дръжката на харпуна, отстъпи една крачка и каза:

— Не съм враг. Какво искате от мене?

Отговорът беше още един удар — изотзад, в тила.

Вързаха го, взеха му торбата, смъкнаха му жанча и видяха, че е с ризница.