Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Шооран се усмихна. Съвсем беше забравил, че днес е първият ден на мягмара и че вдругиден е рожденият ден на всички мъже. Жените бяха по-млади — техните рождени дни бяха на петия ден на празниците.

— Единайсет, дванайсет — не е кой знае каква разлика — каза Шооран. — Ще поприказвам с баргеда да ви остави нивата като наследство. Мисля, че ще се съгласи — бездруго има много работа с новите земи.

Самият Шооран ставаше на дузина и три години. Но той до такава степен си вярваше, че е на дузина и половина, както беше казал, когато го приеха за церег, че съвсем искрено смяташе Яавдай за мъничка, въпреки че тя беше с цяла година по-голяма от него.

Мягмарът никога не беше минавал толкова бързо. Цялата празнична седмица Шооран беше освободен от служба и всеки ден още рано сутринта вземаше Яавдай и тръгваха да се разхождат. Майка й я пускаше с младия церег без възражения, въпреки че двете й сестричета и брат й се скъсваха от работа по брега. Самият Шооран още не мислеше за женитба, но за всички други съдбата на Яавдай, изглежда, беше решена. Съседите пак почнаха да се държат мило с останалото без глава семейство, а пък баргедът с охота записа в кожените си тефтери, че земята се наследява от непълнолетния Яавдай.

На сутринта на първия ден след мягмара Шооран намина да се сбогува.

— Тръгваме на запад — каза той. — При одонта Ууртак. Той има четири оройхона с изгнаници, така че не знам колко дълго ще се забавим…

— Тя ще те чака — каза майката на Яавдай и девойката кимна.

Майка й излезе и ги остави сами и Шооран и Яавдай дълго седяха един срещу друг и мълчаха. И чак когато стана време да тръгва, Шооран попита:

— Наистина ли ще ме чакаш?

И Яавдай, както винаги след кратка пауза, едва чуто отговори:

— Да.

Войските на великия ван можеха да воюват с изгнаниците по два начина, като одонтите винаги заплашваха, че ще използват първия, но действаха по втория. И наистина, защо да излагаш войниците си на опасност на мокрото, след като е много по-просто да изтласкаш разбойниците в убежищата им и да изчакаш, докато си измрат самички? Още повече че може да се намеси самият Йороол-Гуй и тогава кампанията свършва съвсем бързо. И макар този път да беше дадена строга заповед военните действия да започнат веднага, предпазливият Ууртак не бързаше да прати церегите срещу бичовете на бунтовниците. Не го накара да бърза дори вестта, че илбечът се е появил на север. Дузините заеха позиции по синорите и зачакаха, като проклинаха бандитите и началниците си — едните на глас, другите наум, та никой да не ги чуе.

Дузината на Шооран беше на най-опасното място. Бяха разположени на мокрото, срещу далайна. От двете им страни бяха оройхоните на изгнаниците — единият беше изникнал съвсем наскоро и освен това незабавно беше опустошен от Йороол-Гуй, така че се предполагаше, че ще настъпят на другата страна. И все пак не беше много приятно да имаш вражески оройхон в тил, така че церегите ругаеха и идиота илбеч, който ги беше натикал в този капан.

Изгнаниците също разбираха изгодата от положението си и непрекъснато правеха опити да пробият обкръжението, като минат през новия остров. В крайна сметка дори Ууртак разбра, че не бива да се бави повече, и определи деня на настъплението. Но така и не бе съдено то да почне.

Шооран беше на предните постове заедно с церега Турчин. Турчин беше потомствен церег, дълбоко убеден в изключителността си — а всъщност беше доста глупав и безпомощен във всичко освен в двубоите с къси копия или с ножове. Беше израснал в алдан-шавара и сега страдаше от влагата, от вонята и от парещия нойт, но най-много — от това, че не можеше да си полегне. И за всичките си нещастия обвиняваше илбеча, заради когото се били наплодили толкова бандити.

— Ще го хвана тоя мръсник — сладострастно ръмжеше Турчин — и ще го ръгна с копието в корема… не, първо ще му съдера гърба с бича, после ще го намажа с нойт, а после…

— Стига де — каза небрежно Шооран, макар че ръцете му сякаш сами посягаха към копието. — По-добре лягай да спиш. Стъмни се вече.

— Ха, ще спя! — възкликна Турчин. — Че кой може да спи тука? В мръсотията ли да легна?…

— Онези там спят, нали? — каза Шооран и кимна към тъмния оройхон. — Значи и ние можем.

— Те са измет. Може и изобщо да не спят, знам ли ги.

— Спят те, спят — каза Шооран и едва се сдържа да не се засмее. — Спят си като пеленачета. Ние ги пазим, а те си къртят. Виж сега как се прави. — И Шооран разстла една кожа на камъните, уви се, закрепи краищата й с щипки от кост и легна като в люлка. — Това е то — спиш си като в алдан-шавара.