Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Младежът гледаше Шооран, без да мига, и очите му сякаш бяха само от бяло. Белезите на бузата му се бяха налели с кръв, вените на слепоочията му се бяха издули. Коннар го обиколи, огледа го отвсякъде и каза:

— Този явно не е илбечът. А за каторжник не става — ще избяга. И като избяга, ще те потърси и ще те намери. То си му личи от пръв поглед — такива като него не прощават. Знам, и аз съм същият. Така че я го отведи в шавара, пък аз ще докладвам, че пленниците са само осмина.

Шооран си взе копието и махна с острието към шавара. Без да каже нито дума, младежът стана и тръгна натам — крачеше така, сякаш не него подкарват, а той води. Шооран вървеше на крачка след него. Имаше чувството, че е виждал това лице и тази небрежна походка и преди. И този поглед. Не онази вечер, а преди. Много преди. Макар че това просто не можеше да бъде — такова обезобразено лице нямаше как да не се запомни. От друга страна, церегите забождаха в обущата си по дузина игли, а белезите на младежа бяха много повече — все едно бе лежал на жива тукка за възглавница.

— Стой — каза Шооран.

Младежът спря.

— Еетгон името ли ти е, или е прякор?

Младежът не отговори. Гледаше някъде над главата на Шооран, лицето му беше спокойно, само вената на слепоочието му продължаваше да пулсира бясно.

— Ти… — Шооран спря, не смееше да го каже. Но все пак го каза: — Ти от Свободния оройхон ли си?

Еетгон най-сетне го погледна, помълча още секунда и каза:

— Не помня. Отникъде съм.

Шооран извади ножа си и почна да реже хлъзгавите корави върви. Еетгон мълчеше и чакаше.

— Покрай синора има постове — каза Шооран. — Гледай да не те видят.

Изгнаникът тръсна ръце да се освободи от въжетата и без да каже нищо, без да се сбогува или да благодари, се обърна и тръгна.

— Чакай! — подвикна Шооран. — Чаарлах жив ли е?

— Тръгна си отдавна — отговори Еетгон, без да се обръща. — Не знам накъде.

— Благодаря — каза Шооран.

След тази сполучлива операция ги пуснаха да си идат вкъщи. Шооран също получи отпуска. Дузинникът Коннар беше докладвал за проявената от него храброст и за награда Шооран нямаше да застъпва на дежурство цял месец. Щом научи това, той забърза към палатката на Яавдай. Цялото семейство трябваше да е на полето, но новината, че церегите се връщат, вече се беше разчула и майката на Яавдай я беше пратила да се прибере. Шооран я видя пред палатката, спря на две крачки от нея и усети как цялата му храброст и цялата му решителност се изпаряват.

— Здравей — каза той.

— Добре дошли — отвърна Яавдай.

— Върнах се — каза Шооран.

— Мислех само за теб… — Думите се нижеха и сякаш се изнизваха покрай ушите й, само леките й кимвания показваха, че все пак го слуша.

Шооран влезе в палатката пръв — като стопанин, който кани гост. Напрежението стана непоносимо. И той най-накрая каза думите, които изобщо не мислеше, че ще може да каже:

— Яавдай, не мога да живея без теб. Искам да станеш моя жена. Съгласна ли си?

За безкрайни секунди се възцари тишина, после тя тихо каза:

— Да…

Вече нямаше нужда от думи. Шооран бавно вдигна ръце и сложи на шията й огърлицата от безценни сини бисери.

Направиха сватбата според всички правила, със свещеник и с местния баргед. Качиха се на суур-тесега и под строгия поглед на Тенгер си размениха дарове. Шооран даде харпуна си: „Ще съм твоята кост и твоята защита“. И получи плод от туйван: „Ще съм твоя радост и твоя наслада“. После отидоха до далайна. До следващия мягмар имаше почти цяла година и затова повечето гости и важните лица спряха на ръба на сухия оройхон да изчакат младите да се върнат. До далайна с тях дойде само Киирмон — е, и двете сестрички на булката, които не искаха да изпуснат нищо от церемонията.

— Господарю Йороол-Гуй — каза Шооран и пусна сладкия плод в далайна. — Това е жена ми. Нищо друго си нямам. Вземи я и забрави за нас!

— О, Многоръки! — прошепнаха устните на Яавдай. — Това е мъж ми. Вземи го…

Вечерта гостите изпиха пет мяха вино и се натъпкаха до насита с месо. Пияният Турчин разправяше как насмалко не хванал илбеча, а Киирмон беше сложил нови струни на сувага си и пееше любовни песни.

Меденият месец свърши неочаквано — по вина на илбеча. Новият оройхон се появи на изток, където беше спокойно още от времената на безумния старец. Стана някак от само себе си. Яавдай имаше много работа — жените на церегите не излизаха на полето, но и не бяха знатни дами и също си имаха задължения. Вярно, носеха красиви талхове, но трябваше да знаят как да правят сладка каша, а ръцете им трябваше да са бели дори след като бяха изстисквали угнилите плодове на туйвана. Всичко това се учеше, и то не лесно, и Яавдай всеки ден ходеше при разни обеднели бабички — вдовици на загинали цереги, за да стане достойна съпруга на Шооран. Той пък излизаше да се разхожда. Вече имаше право да ходи по всички сухи земи без царския оройхон и един ден — за три часа — стигна чак до източното крайбрежие. Няколко дни преди това брегът беше разорен от Йороол-Гуй и сега там нямаше жива душа. Шооран направи нов оройхон и се прибра при младата си жена още по светло, без да събуди ничие подозрение. Още на следващия ден обаче го пратиха с отряд цереги на изток, към новите мокри земи.