Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Животът лека-полека потече плавно и спокойно. Шооран излизаше с отряда. Разбитите изгнаници вече не бяха опасни за оройхоните и след като дежурството му свършеше, той се прибираше вкъщи, където го чакаше Яавдай. Тя вече беше изучила всички тънкости на поведението на жена на церег, но това изобщо не я беше променило: никога не го заговаряше първа, отговаряше му кратко, лицето й почти винаги беше неподвижно. Само ръцете й бяха заети постоянно — непрекъснато плетеше какви ли не неща. Шооран сядаше до нея, гледаше лицето й в полумрака и разказваше за себе си и за странстванията си. Разказваше истината, само истината, почти цялата истина. И заради това „почти“ в разказите му имаше несъответствия и пропуски и те заприличваха на приказките на Киирмон. Яавдай не забелязваше несъответствията, понякога дори като че ли изобщо не чуваше какво й говори. Само веднъж, когато Шооран й разказваше за майка си, свали огърлицата и дълго я разглежда, а на лицето й се беше изписало нещо като почуда.

Шооран не се притесняваше от странностите й и когато му се налагаше да замине някъде по служба за по-дълго, му беше мъчно за нея.

Мягмарът дойде и си отиде. От сватбата им беше минала почти година. През тази година Шооран направи два острова: първия през медения им месец, втория — много по-късно, но пак по същия начин, ако не се броеше това, че във втория случай се появи сух участък. Два оройхона за година бяха прекалено малко и не отговаряха на плановете му да застрои целия далайн, но той вече и не се стремеше към това. Искаше просто да живее, да обича Яавдай и да не се измъчва заради земите, които не носеха нищо, но заради които се проливаше кръв. Освен това нали вече беше направил девет оройхона. Малцина илбечи бяха правили по толкова. Не всички можеха да бъдат като Ван, нали?

Най-силното впечатление за годината беше пътешествието до царския оройхон. Макар че не можеше всъщност да се нарече истинско пътешествие — пътят беше само около четири часа. От друга страна, без разрешение на царския оройхон не можеха да стъпят дори церегите, да не говорим за обикновените земеделци. Столицата се охраняваше строго, по целия синор на равни разстояния стърчаха въоръжени бойци.

На самия оройхон нямаше никакви ниви, нямаше и палатки или навеси, тревата беше окосена съвсем ниско и по нея се разхождаха приближените на вана. Дори клонатите туйвани, изглежда, растяха не за да дават плодове, смола и дървесина, ами за да хвърлят прохладна сянка.

Целият оройхон беше преграден с каменни стени, зад които живееха жените на царствения ван и най-близките му роднини. Близките роднини на вана бяха безброй — живееха и на царския оройхон, и в алдан-шаварите на други оройхони. Никой от тях не работеше нищо, но всички имаха жени, слуги и охрана и вкусна храна, меки дрехи и хубави жилища. Шооран бързо разбра защо данъците в държавата са толкова високи и къде отива цялото това богатство.

Моертал беше включил Шооран в свитата си — иначе той никога нямаше да види градините на вана. Защото това наистина беше градина. Много преди да стигнат границите на царския оройхон Моертал слезе от носилката си и продължи пеш, съпровождан от най-верните си цереги. Минаваха покрай ручеи, чиито брегове бяха направени полегати — не беше удобно да вадиш вода, но пък беше красиво и човек можеше да седи на брега и да се отдава на съзерцание. Малките тесеги бяха заравнени, но не за да се направи място за жилища, а за да се разширят ливадите. Само тук-там имаше хълмчета, на които открай време растяха огромни туйвани.

Суур-тесегите обаче бяха най-странното. Шооран очакваше да види скала с изсечени в нея стълби и на върха й — трон, на който да седи ванът и от трона да управлява страната и да съди престъпниците. Не знаеше като какъв ще е този трон и каква ще е охраната около него, дори не искаше да си мисли за това, защото знаеше, че така или иначе ще сбърка. Входът в царския алдан-шавар сигурно щеше да е с врати от кост, другите входове щяха да са затрупани с камъни, но пък щеше да има и прозорци — нямаше начин алдан-шаварът да не е такъв. Но вместо това Шооран видя стена. Все едно целият суур-тесег беше сринат със земята и на негово място беше издигнато нещо огромно, високо поне три човешки боя, нещо, изградено от камък, кост и дърво. Безбройните прозорци лъщяха, покрити с прозрачните люспи на гигантски риби, а невероятно голямата врата беше украсена с дискове от ръцете на черен уулгуй, резбовани при това. Шооран беше виждал извисяващата се чак до облаците Стена на Тенгер и малко неща можеха да го учудят, но сега пред него се извисяваше не творението на безсмъртния старец, а дело на човешки ръце. И той спря и зяпна — нещо, недопустимо за церег.