Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Шооран направи крачка напред, копието му закачи стената и Яавдай се стресна, сякаш я бяха заварили да прави нещо нередно.

— Аз съм — каза Шооран. — Дойдох си. Много хубаво пееш. Попей още.

Яавдай послушно запя последните строфи на безкрайната песен:

Доста безрадостно посрещане. Макар че какво друго можеше да бъде? Шооран всъщност само си представяше усмивката на Яавдай, и то когато беше далече от нея — защото никога не я беше виждал да се усмихва. От друга страна, защо пък само да се хили като детенце, което зяпа облаците? Нищо лошо нямаше в това, че е сериозна. В крайна сметка всеки получава от живота по-малко, отколкото му се иска.

Речта на сияйния ван от върха на царския тесег без съмнение беше много красива, но не беше съвсем вярна. Уви, царете от време на време също приемат желаното за действителност. Въпреки удовлетворението на владетеля изгнаниците по границите на държавата не бяха усмирени. В областта на Моертал бяха намалели, това беше вярно, но в други крайбрежни провинции се бяха превърнали в такава сила, че вече нахлуваха в сухите оройхони посред бял ден. И изобщо не намаляваха, дори напротив — слуховете за нови земи караха все повече и повече хора да тръгват да търсят щастието си. Но не го намираха — трите изсъхнали оройхона не можеха да променят положението в страната и преселниците бедстваха на мокрото, без да могат да намерят подслон. Ако не беше Йороол-Гуй, те щяха да са много по-голяма заплаха за държавата от Хооргон с нищожния му бунт. Така че съветът на одонтите отново и отново отлагаше похода на запад и пращаше нови и нови наказателни експедиции срещу собствените си непокорни граждани.

Шооран не беше в състава на наказателните отряди — след като вече беше доказал храбростта си в бой, се водеше доверен церег и затова го бяха зачислили към стрелците с ухери, които участваха само в големите операции и по време на обикновените хайки оставаха на сухото. Това беше добре дошло — Шооран знаеше, че повечето изгнаници са обикновени грабители, които спокойно убиват и също така спокойно чакат да бъдат убити, но пък, от друга страна, те бяха и хора, прокудени от живота да живеят там, където не може да се живее.

Шооран стоеше до ухера, подпрял лакът на широкото дуло, направено от тъмнокафяв прохладен хитин. Ухерът приличаше на огромен, непокорно приклекнал звяр. Беше стар, с него бяха стреляли вече много пъти и по ръба дулото вече се беше пукало и беше лепено. И беше зареден, нали бяха на границата все пак — макар че Шооран нямаше право да стреля. Защото ухерите са страшни, но и крехки, и бързо се износват — две, най-много три дузини изстрели и хитинът започва да се рони и никакво лепене не помага. Смяташе се, впрочем, че и да иска, Шооран не може да стреля, понеже за да се произведе изстрел, трябваха два кремъка, а засега той беше заслужил само един — острието на копието си. За това, че има и два други кремъка, негови си, Шооран не казваше на никого.

Оройхонът пред тях беше непривично пуст — нямаше ги събирачите на харвах и чавга и за това, че доскоро тук беше имало хора, напомняха само изпочупените стъбла на хохиура. Гъсти изпарения се издигаха над тесегите и се носеха към далайна. Това беше единственото движение, което можеше да се забележи, но Шооран знаеше, че оттатък, зад тесегите, скрити от мъглата, изпратените дузини изтласкват изгнаниците към ухерите от другата страна — слава на добрия Тенгер, не към него.

От време на време долитаха слаби викове и един-два пъти на Шооран му се стори, че различава гласа на Турчин.