Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

След малко дойде смяната и дузинникът му каза:

— Не се отдалечавай много. Все пак има хайка.

Но и от тона му, и от това „все пак“, и от факта, че до ухера оставаше на пост само един церег, личеше, че не очаква да се случи нищо особено. Още повече че дори да успееха да се измъкнат, изгнаниците нямаше да тръгнат срещу ухера на цяла тълпа, а щяха да се опитат да се измъкнат поединично. Вярно, в началото на хайката не се знаеше накъде ще побегнат, но сега явно нямаше тръгнат насам и значи Шооран можеше да се поразходи спокойно.

Той бавно тръгна по синора към далайна, качи се на обраслия с хохиур връх на един суур-тесег и се огледа. Надеждата му, че ще може да се приближи незабелязано до далайна, угасна — наблизо имаше отряд с татац, а зад него се виждаха цереги от спомагателните дузини. Оройхонът беше обкръжен според всички правила. Шооран въздъхна, после седна на един плосък камък и се загледа в сивата пустош на далайна. Прави бяха хората да казват, че като се качиш на суур-тесег, виждаш надалече.

„Дали пък не мога да стигна далайна оттук? — запита се Шооран. — Нали го виждам все пак…“

Напрегна се и се помъчи не само да го вижда, а да го усети, да проникне в него, но от такова разстояние далайнът беше непроницаем и нямаше никакъв отклик. Така че Шооран се отказа и остана да седи и просто да гледа ленивите талази. Един от тях, по-голям от другите — приличаше на суур-тесег в равнина — промени посоката си и тръгна право към брега. Проблясваше мътно под сребристите дневни облаци, а в центъра му сякаш бликаше фонтан и талазът не спадаше, дори напротив, ставаше все по-висок и по-висок, а после върхът му се запени, сред пяната изникнаха безбройни ръце и огромното тяло тежко се пльосна на сушата. Плясъкът се чу чак после, сякаш с огромно закъснение. Познатият страшен звук освести Шооран и макар той да виждаше, че Йороол-Гуй излиза на съседния оройхон, не можа да овладее паниката си и побягна.

Стигна до сухото заедно с другите цереги от охраната. Огледа уплашените им лица и без да каже нищо, тръгна по синора към извиващите се в чудовищен танц ръце на Йороол-Гуй.

Злобният бог беше изплувал съвсем до синора, тялото му се издигаше като огромен, застрашително надвиснал хълм. Йороол-Гуй сякаш всеки миг щеше да падне на отсамния оройхон, но не — тъничката линия на границата го спираше. И Шооран — внезапно го обзе спокойствие — си помисли, че майсторът, направил храма на царския оройхон, някога сигурно също е стоял така пред безпомощния бог и си е мислил какво ли би станало, ако всяка сила не е ограничена от нещо.

И сякаш за да задълбочи приликата си с храма, Йороол-Гуй показа едно от основните си очи в средата на туловището си. Шооран обаче вече не се страхуваше от хипнотичната му сила. Младият илбеч се усмихна със стиснати устни, направи крачка напред и попита:

— Позна ли ме? Да, това съм аз и ти не можеш да ми направиш нищо.

Някъде дълбоко в душата си се надяваше, че Йороол-Гуй ще му отговори, нали според легендата беше говорил с Ван, но богът мълчеше и в изцъкленото му око нямаше повече разум, отколкото в очите на бовер. И изведнъж Шооран съвсем ясно си представи какво става в другия край на нападнатия оройхон — как обезумялата тълпа търси изход, но изход няма, защото чудовищните ръце са навсякъде и опипват, сграбчват, влачат наред — и бандити, и цереги, и обикновени изгнаници…

Шооран хукна към ухера. Фунията на дулото беше насочена право към немигащото око на Йороол-Гуй. Шооран измъкна двата кремъка от пазвата си и ги удари един в друг. Посипаха се искри. За две, дори три секунди не стана нищо — огънят пълзеше по канала. А след това ухерът изтрещя, блъвна огън, подскочи и се преобърна — масивната подставка, на които беше закрепен, не можа да го удържи. Шооран преглътна, ушите му изпукаха. Йороол-Гуй си беше на мястото, все едно не беше станало нищо. Острите камъни бяха разкъсали плътта му на десетки места, от избитото око бликаше зеленикава гнилоч, но дори тази страшна рана явно не означаваше нищо за гигантското чудовище. А след секунди раната се затвори, без по тялото на Йороол-Гуй да остане и следа, и само локвите смесена с нойта отровна кръв показваха, че изстрелът е улучил целта.

Шооран стоеше, безсилно отпуснал ръце, и шепнеше:

— Проклет убиец… проклет убиец…

Йороол-Гуй мълчеше, нищо в пихтиестото му зеленикаво-прозрачно тяло не издаваше, че е бил ранен, безбройните му ръце все така се гърчеха покрай синора. Не, изглежда все пак беше усетил нещо, защото изведнъж ръцете замряха, после се стегнаха и с един-единствен напън го изтласкаха в очакващия го, неправдоподобно тих далайн. Шооран се разсмя и вдигна юмрук срещу омразния бог.