Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Беше тъмно — каза Шооран. — Факлите ги запалиха после.

— Няма значение — непреклонно каза одонтът. — Важното е, че си изпуснал илбеча.

— Виновен съм. — Шооран наведе глава.

— И освен това — продължи одонтът, — защо си отишъл нощем на мокрото и как успя да се върнеш?

— Вече казах: отидох да слушам разказвача. Чаарлах ме покани.

— И ти взе, че му повярва… Да беше останал да слушаш Киирмон, нали затова го храня. И запомни веднъж завинаги: на мен ми трябват войници, не разказвачи на приказки.

Одонтът се замисли и после каза сякаш на себе си, макар че именно когато говореше така, човек трябваше да го слуша много внимателно:

— Значи илбечът се крие в републиката на изгнаниците. И не може да отиде при изгнаниците в провинцията на Ууртак — там сега и жирх не може да се промъкне. След мягмара ще пратя хора на помощ на Ууртак. И теб ще пратя с тях. Да видим бива ли те — и дали от тебе може да стане истински церег.

— Слушам — каза Шооран.

Думите на Моертал не го изплашиха, дори по-скоро го зарадваха, защото означаваха, че скоро пак ще види далайна — и може би щеше да успее да направи нещо. Освен това така щеше да отклони заплахата, надвиснала над Чаарлах — нали наместникът казваше, че той не можел да стигне в онези земи.

Така че Шооран се върна на оройхона си. Беше доволен. И докато минаваше покрай палатките на земеделците, пак видя девойката, която беше видял на мокрия оройхон. Беше я виждал и преди — оройхонът беше малък, жителите му бяха не повече от тройна дузина, и всички се познаваха по лице. Но преди не й беше обръщал внимание, а сега отиде при нея и я заприказва — и за да я успокои, и за да си поговорят:

— Здравей — каза Шооран.

Лицето й пребледня — тя разбра, че я е познал. Наистина, никой не забраняваше на свободните земеделци да стъпват на мокрия оройхон, но едно е да ходиш за чавга с другите жени, а съвсем друго — да те видят сред изгнаниците и бандитите.

Така че девойката преглътна и тихо отговори:

— Здравей, церего храбри.

— Как се казваш? — попита Шооран.

— Яавдай — прошепна тя.

— Не се бой, Яавдай — каза Шооран и за да я успокои, добави: — Аз също обичам приказките. Много.

Яавдай не отговори нищо, а по очите й Шооран не можа да разбере дали страхът й е намалял. Самият той беше много притеснен. Уж нямаше какво повече да й каже, но кой знае защо, просто не можеше да се обърне и да си тръгне.

— Твоите хора — почна той накрая, най-сетне намерил тема за разговор — тук ли ще останат, или ще си купите земя на оройхона, който стана сух?

— Тук… — едва помръднаха устните на Яавдай.

— Защо? Можете да смените земята си изгодно. Ще намина утре да видя какво сте решили.

Зарадван, че е приключил разговора така ловко, Шооран бързо си тръгна. Изобщо не си и помисли защо ли, след като винаги така лесно намираше какво да каже, сега направо пелтечеше, но на другия ден, след като дълго търси палатката на Яавдай и най-после я намери, гърлото му пак се стегна. Девойката живееше с майка си, с по-малкия си брат и с двете си сестричета. Майка й веднага изгони децата и почна да бута Яавдай към Шооран и да я хвали. Приличаше на търговка, която иска да пробута прогнил жанч срещу всичките блага на света. Шооран обаче не се подразни — просто не й обръщаше внимание, защото беше погълнат от тъмния огън в очите на девойката.

Яавдай седеше мълчаливо, свела глава, и отговаряше на въпросите му тихо и кратко. Разговорът в основни линии се водеше от майка й и скоро Шооран научи в какво трагично положение се намира семейството. Нивата им беше съвсем мъничка и след като си платяха данъците им оставаше толкова малко зърно, че не само се налагало да ядат чавга и жирхове, но и често да гладуват. Бащата на Яавдай беше умрял преди три месеца — от някаква болест. Единственият син — Яавдай — още нямаше дванайсет, така че не можеше да наследи баща си и щяха да им вземат нивата и да я дадат на някой, който ще се съгласи шест години да дава половината реколта на държавата — това освен данъците: с подобни преразпределения на участъците земята се запазваше на относително големи парцели, а пък ванът си получаваше съответните доходи. Единствено войната и безредиците, настъпили след появата на новите сухи земи, бяха позволили на семейството засега да удържи положението, но всички разбираха, че това няма да продължи дълго и че скоро ще ги прогонят в нойта.

— На колко години е момчето? — попита Шооран.

— На десет само. Вдругиден става на единайсет.