Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Приказният живот на церегите също се оказа не чак толкова приказен. Вярно, церегите живееха в алдан-шавара, носеха хубави дрехи и ядяха до насита, но през годините на отшелничеството си Шооран беше свикнал с всичко това и беше малко разочарован. Като събеседници ги нямаше никакви и ако не беше разказвачът Киирмон, Шооран щеше да умре от скука. Засега не мислеше да създава семейство, не пиеше и не играеше на зарове като другите — не му доставяше никакво удоволствие. Така че познанството му с разказвача беше истинско спасение.

Разказвачът Киирмон живееше заедно с церегите, развличаше ги със свирнята си на суваг и с мръсни истории за женитбата на Йороол-Гуй, а през останалото време учеше децата на благородниците на старинните легенди. За себе си говореше с недомлъвки, но така, че човек можеше да си помисли, че навремето е бил едва ли не одонт. От друга страна, излизаше, че е бродил със скитниците, живял е с изгнаниците, върлувал е с разбойниците — така наречените „нощни пархове“, бил е и на каторга и неведнъж е сядал на трапезата на самия царствен ван. От трета — какво да се прави, след като още от древни времена всички разказвачи разказваха историите си в първо лице?

Шооран, който беше живял и като богаташ, и като последен бедняк, бързо се сдружи със стария разказвач. Сядаха някъде — Киирмон с неизменната чаша в ръка — и си разправяха истории: Шооран разказваше любимата на Хулгал легенда за хохиура и легендата за Бовер Глупака, която беше чул от стария илбеч, а Киирмон му отвръщаше с приказката за срока на живота, с легендата за упорития илбеч, а после и с разказаната шепнешком история за цвета на туйвана, за която в земите на вана можеше да ти вземат и главата.

С обикновените земеделци Шооран така и не можа да свикне. Щом спреше пред някоя палатка, стопаните почваха да се кланят и незабавно се съгласяваха с думите му, без изобщо да слушат какво им говори. Ако ли пък в семейството имаше моми за женене, веднага ги избутваха напред, вече нагласени и натъкмени — и това за доста време, макар и не чак завинаги, отврати вече порастващия Шооран от мислите за брак. Още повече че имаше остър слух и чуваше какво говорят зад гърба му уж раболепните земеделци и вечно усмихнатите майки на момите.

Един ден Киирмон — възбуден и непривично трезвен — дойде при Шооран и още от прага заяви:

— Дойде Чаарлах!

— Кой е пък този? — безразлично попита Шооран.

Още от сутринта беше в лошо настроение. Наближаваше мягмарът, откакто беше построил последния оройхон, бяха минали повече от два месеца и той не беше направил нищо, само си губеше времето на служба.

— Какво?! — викна Киирмон. — Не знаеш кой е Чаарлах? Ами че Чаарлах е най-добрият разказвач в страната! Само той знае всички истории за сътворението на света и ги разказва, без да дрънка на суваг, а пък като почне да разправя смешки, всички направо падат в нойта. Да чуе човек Чаарлах е голям късмет. Знам, че си по-умен от другите, и затова дойдох да те извикам.

— Ама той сигурно е в покоите на одонта — каза Шооран. — Няма да ме пуснат там.

— Чаарлах е на мокрия оройхон. Още нито един одонт не е успял да го вкара в покоите си. Чаарлах казва, че дори ако самият ван иска да чуе историите му, ще трябва да си поизцапа краката в нойта.

— Да вървим — каза Шооран и стана да се облече.

След минутка беше готов и излезе при чакащия го Киирмон. Щом го видя, той ахна:

— Защо си тръгнал към земите на изгнаниците с доспехи? Знаеш, че там не обичат церегите, особено ако са самички.

— Не отивам да се бия, отивам да слушам разказвача — каза Шооран. — Щом Чаарлах е канил дори вана, нима ще откаже на един церег?

— Ти си знаеш — въздъхна Киирмон. — На твое място обаче не бих рискувал да тръгна така.

Бяха закъснели за началото на представлението: едно дребно плешиво старче вече седеше на постлан с кожа камък с лице към близкия далайн, а пред него се бяха разположили няколко дузини слушатели. Когато видяха церега, замърмориха и неколцина понечиха да станат, но Чаарлах им махна със сухата си ръка да се успокоят. Шооран и Киирмон си намериха място, опънаха кожите, които си бяха донесли, и седнаха. Старчето високо, така че всички да го чуват, разказваше истината за сътворението на света. Разказваше я различно от другите разказвачи, дори не го беше страх да задава въпроси. И един от най-важните беше следният: нали Средните векове са имали начало и край — как тогава Тенгер е успял да направи далайна така, че да няма дъно? И откъде е взел толкова влага? И ако далайнът наистина няма дъно, то тогава на какво са стъпили осемте стълба, на които се крепят суур-тесегите? А може би Тенгер е направил далайна до онези дълбини, накъдето се стреми всичко, което пада, и затова изгубилата тежестта си влага не се излива? И на всички въпроси на разказвача Тенгер отговаряше с насмешка: „Не, другояче го направих, а как — никога няма да се сетиш, защото не беше край мен.“