Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Шооран никога не беше чувал такава легенда — но пък много пъти също се беше чудил как така влагата не изтича от далайна, след като той е бездънен.

Когато разказвачът свърши, от тълпата се чу висок младежки глас:

— Бащице, разкажи за оня, дето преял чавга!

— Не — засмя се Чаарлах. — Днес ще ви разкажа друго — за непобедения жирх.

Тълпата се размърда да се намести по-удобно, после всички притихнаха и се приготвиха да слушат. Никой не беше чувал тази приказка. Чаарлах започна тържествено, със същия тон, с който се разказват легендите за сътворението на света и за други чутовни дела.

Когато свършил да строи и за безчет векове се отървал от Йороол-Гуй, старецът Тенгер се върнал при алдан-тесега си, та най-сетне да си почине. Но мястото му на алдан-тесега било заето — докато него го нямало, там бил изпълзял един мъничък жирх и се бил излегнал така, че Тенгер не можел да седне. Тенгер се навел и духнал, за да очисти алдан-тесега, но жирхът се вкопчил в мястото си с всичките си крачета, които са много повече, отколкото трябват за ходене, и не помръднал. Тенгер посегнал да смачка неканения гост с пръст, но жирхът му казал:

— Аз съм смрадлив жирх и ако ме смачкаш, благоуханният ти алдан-тесег ще се въвони вовеки веков. Дали ще ти е приятно да си мислиш за вечното и всичко около теб да смърди?

— Тогава слез сам от алдан-тесега — казал Тенгер.

— За нищо на света! — заявил жирхът. — Вие, могъщите и безсмъртните, знаете само да се биете един с друг. Бийте си се тогава, пък аз ще управлявам света.

— Е, не, това няма да стане! — казал Тенгер, навел се и изскубнал снопче трева, за да избута жирха от алдан-тесега. Но докато се изправи, времето на жирха свършило и той умрял. Тенгер погледнал мъртвата гадинка и разбрал, че вече никога няма да може да я победи. Защото жирхът наистина бил мъничък и отвратителен, но все пак се бил покатерил на алдан-тесега и усмърдявал оттам цялата вселена, и умрял там, непрогонен от никого, а значи и непобеден. И че всичките твари, които живеели по-малко дори от жирха, вярвали, че открай време и вовеки веков светът се управлява от царствения жирх, вечно сухи да са дузините дузини негови мънички крачета.

Краят на приказката беше посрещнат с напрегнато мълчание. Хората бяха навели глави и се страхуваха да погледнат младия церег; трима-четирима станаха и си тръгнаха, като гледаха да са с гръб към него. И все пак той позна двама от тях — бяха от неговия оройхон и сигурно ги беше страх да не ги познае.

Един от изгнаниците, прекалено снажен и добре въоръжен за обикновен скитник, стана и сложи пред разказвача няколко големи чавги. Последваха го и останалите слушатели — всеки слагаше, каквото може. Дойде ред и на Киирмон и Шооран. Разказвачът на церегите дари Чаарлах със сладка питка, а Шооран извади торбичка наъс и един зрял туйван.

— В твоята приказка — каза той, — също като в алдан-шавара, има две равнища. Гъбите са за долното, а туйванът — за горното.

— Ти си поет, момче — каза Чаарлах. — Защо ти е това копие?

Шооран не отговори на въпроса, а каза:

— Татко, ела да нощуваш в моя дом.

— Свикнал съм тук, по-близичко до Йороол-Гуй — отговори Чаарлах и се усмихна. — Ще ми е скучно без него, пък и на него без мен. Довечера обаче пак ще разказвам. Ако искаш — ела.

Предложението му беше провокационно — сам церег да стъпи на мокрото по здрач си беше чисто самоубийство. И все пак Шооран отговори:

— Ще дойда.

При тези думи един млад скитник, онзи, който искаше да чуе приказката за лакомника, преял с чавга, изсумтя презрително и тръгна нанякъде. Шооран успя да види само навития бич от мустак на парх на колана му и белега на едната му буза — такива белези оставяха иглите от обущата на церегите.

Вечерта Шооран пак дойде на мокрия оройхон. Пак беше с доспехи, но без копие. Много добре знаеше, че рискува, но искаше да направи така, че тукашните изгнаници да признаят правото му да ходи по земята им.

Този път освен него нямаше нито един слушател от сухите оройхони. Но пък освен обикновените изгнаници, които едва се изхранваха покрай брега, се бяха събрали и много нощни пархове: въоръжени мъже, достатъчно силни, за да оцелеят на мокрото, но избухливи и непокорни и затова отказали се да живеят според законите на вана. Бяха насядали най-отпред. Шооран пък седна най-отзад, чак зад копачите на чавга, дрипавите събирачи на харвах, дори зад сакатите и ненормалните.

Зад гърба му, само на няколко дузини крачки, мъртвешки проблясваше далайнът. Далайнът никога не спеше — и нощем, също както и денем, талазите му се надигаха покрай оройхоните и Йороол-Гуй, на него не му трябваше светлина, можеше да излезе всеки момент. Далайнът беше толкова близо, че Шооран не издържа и насред разказа безшумно се изправи. Никой не го забеляза — далайнът даваше съвсем слаба светлина, хората, очаровани от гласа на разказвача, бяха с гръб към далайна, и единствено Чаарлах можеше да види как светещата влага клокочи безшумно и как част от светлината изгасва, заслонена от грамадата на нова земя. Звучният младежки глас на прегърбения от годините старец обаче дори не трепна — Чаарлах продължи да разказва дългата и трогателна история за петимата братя, един от които бил илбеч.