Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Излязоха в някакво огромно поле, по което растеше висока като хохиур трева, и почнаха да късат класовете и — но те бяха празни, без никакви зърна. Това беше лошо — ловците не можеха да изхранят всички, трябваше и да се сее и жъне. Един набит разузнавач, бивш брат, предложи да изкоренят цялото поле и да го засеят с хлебна трева, също както горе засяваха новите оройхони. И щом Еетгон кимна одобрително, забърза към подемника.

Шооран пристъпи към Еетгон и го пипна по лакътя. Владетелят се обърна, погледна го и попита:

— Какво има? Отрови ли се?

— Не, водата става за пиене. Но… — Шооран се запъна, — но защо съм ви? И защо ме пазят денонощно? Вече съм никой. Защо не ме пуснеш с разузнавачите и ловците?

— А, не — каза Еетгон. — Само мъдрият Тенгер знае какво ни чака, така че трябва да си ми подръка. Щом искаш да работиш обаче — върви с него да копаеш и сееш. — И посочи отдалечаващия се към подемника мъж.

— Благодаря! — викна Шооран, без да се обръща: вече тичаше.

Повелителят на вселената, великият ван, беше объркан.

През последните месеци като че ли самата съдба се беше обърнала срещу него. Земята не раждаше, земеделците бягаха, никой не плащаше данъци, в мирните доскоро провинции и области се надигаше непокорство, имаше дори и явни бунтове. Дори най-верните сред верните, церегите от личната му охрана започнаха да не изпълняват даваните им заповеди, щом складовете и избите почнаха да се опразват. Да не говорим, че не бяха успели да хванат илбеча и да спасят далайна. Колкото до последното, самата мисъл, че омразният и плашещ далайн всъщност е единственият източник на живот, нанесе последния удар върху реда и закона. Защото кой ще уважава и почита властта, когато целият свят се обръща надолу с главата?

А после дойде вестта, че далайна вече го няма, че аварите са изгаснали и че Стената на Тенгер е рухнала.

— Лъжа! — викна ванът. — Не е вярно! — Но веднага заповяда: — Сложете охрана покрай сухата ивица, никой да не стъпва до аварите!

С остатъка от гаснещото си съзнание разбираше, че никакви войски няма да стигнат да се охранява целият свят, но това вече не можеше да го спре и той крещеше безсмислени заповеди и нареждаше невероятни неща дори на Тенгер и на Йороол-Гуй, при това и на двамата заедно. След това… не знаеше какво беше станало след това, но сега се беше събудил в спалнята си от някакъв непоносимо ярък лъч, който беше проникнал през завесите и го заслепяваше. Ванът стисна очи, после ги покри с длани, но дори и сега непоносимото сияние продължаваше да го заслепява.

— Какво е това? — викна ванът.

Изобщо не се съмняваше, че слугите ще го чуят и ще дойдат да му обяснят всичко, а ако потрябва, ще махнат тази прекалено силна светлина. И наистина чу отговор — един старчески глас изфъфли:

— Това е новото небе, ваше величество. Небесната мъгла вече я няма и на мястото на облаците свети този огън.

Владетелят свали ръцете си от очите си, отвори ги предпазливо и видя говорещия — един от престарелите кухненски прислужници.

— Какво правиш тук? — викна ванът. — Къде са другите?

— Няма ги — отговори старецът. — Избягаха.

— Как така ще са избягали?! Къде?!

— Не знам. Нали имаше безредици, после пък казаха, че Моертал спускал хора от стената и че животът долу бил по-сладък и от туйван. И мисля, че всички тръгнаха на изток. А може и сами да са слезли долу. Понеже нали аварите изстинаха и вече и каша не можеш да стоплиш на тях. Та всички заминаха, нали това ви казвам, ваше величество. Първо бунтовниците, после и стражата. На цели отряди. И взеха всичко, всичко отнесоха. Не само одонтите, даже дузинниците правеха, каквото си щат. А пък главният баргед Талаар направо опразни двореца…

— Какво?! — възкликна ванът, като чу името на пазителя на държавната хазна. — Веднага ме обличай!

— Какво да ви обличам? — попита старецът, но ванът вече беше скочил и тичаше към вратата, както си беше по долна риза.

Бутна тежката врата, затваряща подземието, и видя, че пред нея са останали съвсем малко факли. Запали една и влезе в съкровищницата. Нямаше никакви следи от разгром и от пръв поглед се виждаше, че всичко е ограбено до шушка. Нямаше го оръжието, нямаше ги и скъпите дрехи. Всичко ценно беше изнесено. Бяха останали само тежките ракли, които нямаше как да се изнесат, и няколко купчини дребен бисер.

Като хлипаше от ужас, ванът тръгна към една от страничните зали. Там беше най-тайното му скривалище, за което не знаеше никой, дори Талаар. В него бяха любимите му скъпоценности, там беше и новата му, съвсем наскоро обработена от резбарите костена корона, която му беше пратил Моертал. Ванът изскърца със зъби от злоба и обида. Толкова беше вярвал на Моертал, особено след като му беше пратил короната — а той да го предаде! Всички го бяха предали! Изменили бяха на дадения им от бога господар!