Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Поне няма да умрем от жажда — каза Еетгон и обърса лицето си. — Ямите са пълни и скоро ще трябва да оставим излишната вода да изтича в ручеите. Боверите ще са доволни.

— Ти и бовери ли имаш? — попита Шооран и си спомни умрялото от глад дете на Тамгай.

— Всичко имам.

Всъщност да, точно такъв трябваше да бъде добрият стопанин. Защото без бовери всички ще измрат, а деца се правят лесно.

От мъглата изникна някаква фигура и се чу глас:

— Стигнахме до края. Там има бездънна пропаст.

— Изобщо не си мисли, че ще тръгнеш пръв — сухо каза Еетгон. — Само след мен. Ще ми се да знам каква изненада си ни подготвил.

И като махна на трима войници да вървят напред, кимна на Шооран да го последва.

Хлъзгавата от падащата вода костена настилка пружинираше под краката им и те вървяха напред съвсем бавно, и стигнаха на последната площадка, където вече имаше няколко души, чак след половин час.

Войникът, който крачеше пръв, спря на ръба и ахна.

Пред и под тях се простираше безкрайността. Земята продължаваше на всички страни на разстояние безброй оройхони, до недостъпна за погледа далечина. Оройхонът, на чийто ръб стояха обаче, рязко свършваше пред неизмеримо дълбока бездна. Шооран погледна за миг надолу и главата му се замая, така че той вдигна глава и засенчи очите си с ръка. В безкрайността растяха дървета и далече-далече сред тях течеше ручей…

Невероятно! Ако тези дървета бяха високи поне на половината на порасъл туйван, значи този ручей трябваше да е широк поне двойна дузина крачки! А дължината му… не, не можеше да бъде! Такова нещо не би се побрало в никакъв оройхон! А може би това беше далайнът на долния свят? Но защо нямаше никакъв ред, защо нямаше нито един прав ъгъл, нито една права линия? Защо всичко се извиваше, издигаше и кривеше на всички страни? Защо нямаше никакви квадрати?

Дъждът спря, потъмнялото преди малко небе изсветля, а после облаците се разкъсаха и през тях се видя третото за този ден небе — светлосиньо, прозрачно и чисто като най-светлия бисер в огърлицата на майка му.

— Е? — попита Еетгон.

— Не знам какво ни чака долу — каза Шооран, — но този свят е наш.

— Ами къде е алдан-тесегът? Къде е Тенгер?

— Какво ни интересува Тенгер? Негова работа е да мисли за безсмъртния си живот — има достатъчно време за това. Ние трябва да мислим за себе си.

— … това беше последната ти дума — и да бъде както казваш. Но пази се — преди това в далайна може и да не остане място за теб!

И понеже това наистина била последната му дума, Йороол-Гуй млъкнал, гмурнал се в далайна и оттогава не издал нито звук. Но ако можел да говори, щял да каже:

— Ти искаш да ме унищожиш, премъдри Тенгер. Но не си ли помислил, че ако ме унищожиш, заедно с мен ще унищожиш и половината от вечното време и половината от безкрайността, тяхната обратна, тъмна страна? И дали твоята светла страна, твоята светла част ще може да съществува без мен — и на какво ще се крепи алдан-тесегът, ако моята бездна престане да съществува?

Но последните думи са си последни думи, така че тези, които току-що казахме, не били казани, и нито един разказвач не ги е казвал никога на никого.

За да стигнат дъното на бездната, събраха въжета от няколко оройхона. Вързаха един доброволец — бивш церег от ъгловите земи — и го спуснаха внимателно надолу.

Хиляди мисли минаваха през главата на Шооран, но най-важните бяха две — дали долу е раят, за който бяха проповядвали Добрите братя, или всеки, който стъпи там, веднага ще умре в страшни мъки?

Действителността се оказа много по-проста и много по-странна. Доброволецът се върна благополучно и съобщи, че земята долу си е съвсем истинска и прилича на Кръста на Тенгер. И донесе няколко твърди камъка и стиска трева. Тревата беше много странна — хем нежна като хлебна трева, хем безплодна като хохиур. Но пък камъните бяха твърди като кремък и скоро още много доброволци започнаха да слизат и да се качват по спуснатите от ръба на оройхона въжета. А Еетгон започна да събира донесенията им.

Потокът сред дърветата наистина се оказа огромен, колкото целия далайн, че и повече. И макар в него да течала чиста наглед вода, никой не се беше осмелил да пие от нея, още повече че там плували риби.

Вторият отряд разузнавачи беше видял на една поляна някакви твари. Не приличали на многокраките зверове от шавара, а повече на бовери, понеже били покрити с козина, но когато мъжете опитали да хванат една и да я заколят, за да видят става ли за ядене, всичките твари побягнали по-бързо дори от тукки. Друг звяр обаче не побягнал, ами дори нападнал разузнавачите. Излязъл от някакви гъсти ниски дървета и с рев се хвърлил срещу тях. Опитните ловци, свикнали да избягват светкавичните нападения на парховете, го пронизали с копията си.