Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

„Но пази се — преди това в далайна може да не остане място за теб“ — беше казал в зората на времето старият Тенгер. Шооран помнеше тези думи и се надяваше, че когато далайнът изчезне, ще изчезне и Йороол-Гуй. Събитията през последните месеци като че ли бяха потвърждавали това. Но ето че от далайна беше останало последното квадратче, а Многоръкия беше жив и здрав и дори по-опасен.

Дали да не оставеше нещата така? На Йороол-Гуй щеше да му е тясно, разбира се, но пък нали далайнът беше бездънен — все някак щеше да оцелее. А и човечеството щеше да оцелее. Онези, които щяха да преживеят тези трудни времена, щяха да живеят различно, щяха да се струпат на няколкото оройхона около квадратчето животворна слуз и да благодарят на благодетеля си Йороол-Гуй. Целият останал свят щеше да се превърне в пустиня и само през първия месец след мягмар тук-там щеше да се появява вода. А когато хората се наплодяха, новите изгнаници нямаше да бягат на мокрото, а в пустинята. Там поне щеше да има предостатъчно място и всички щяха да живеят в алдан-шавари. Щеше да има разбойници, които щяха да отнемат водата на керваните, запътили се към Кръста на Тенгер за кремък, или да ограбват мирните земи. Церегите щяха да почнат да преследват разбойниците, за охраната на малкото неплодородни ниви щяха да са нужни татаци и на осемте мокри оройхона хората пак щяха да почнат да събират харвах, а тук, на бившата Свободна земя, щеше да има работилници, в които пък щеше да има каторжници…

И всичко щеше да е както преди, само че много по-малко и много по-гнъсно. Не, той не искаше да живее в такъв свят и каквото и да казваха другите, нямаше да позволи и на тях да живеят в такъв свят. Също като Мазолестата пета, и той не можеше да спре — трябваше да върви напред. Може никой освен разказвача да не вярваше, че древният скитник е пробил стената, но разказвачът трябва да вярва в това — иначе защо ще почва приказката?

Смешна работа — чак до самия край никой не го беше заподозрял, защото нали беше разказвач на приказки и легенди, а разказвачите на приказки и легенди винаги са добри! Виж, Чаарлах го подозираха. Но по онова време илбечът беше благодетел, а сега го проклинаха. Жалко, че добрината нямаше нищо общо с това, което ставаше. Пътят обаче трябваше да се извърви докрай — каквото и да става. Точно в това беше проклятието на илбеча.

Не, той нямаше да спре и никога нямаше да види унилия свят, който току-що си беше представял. Новият свят — какъвто и да бъдеше той и стига да успееше да се появи — щеше да дойде след смъртта на последния чудотворец. А сега той имаше работа — да строи.

Тръгна към далайна още преди разсъмване. Йороол-Гуй се спотайваше някъде в дълбините, но Шооран не се страхуваше от него, а от това, че някъде по сухата ивица може да се натъкне на патрул — стига още да имаше патрули в този рухнал свят, разбира се.

Далайнът се полюшваше спокойно като в самото начало на вековете. Отсрещният бряг почти не се виждаше от мъглата и ако примижеше, човек можеше да си представи, че светът още не е почнал да се променя и че той е първият илбеч, решил да твори земя под любопитния поглед на глупака Бовер.

Шооран спря и дълбоко пое дъх.

Трябваше да строи. Но как?… Върху главата на Йороол-Гуй? Но трябваше, трябваше да строи. Та дори и да загинеше — тогава утрешният скучен свят щеше да се появи и сам, без него.

Още в първия момент, когато започна, усети могъщата съпротива на бога, но нещо в нея му подсказа, че тя не е безкрайна. Далайнът се изду, запени се, опита се да се измъкне от волята на строителя. Шооран стисна зъби. Наистина нелепо — една човешка песъчинка да се гърчи на ръба на бездната в безмълвен вик, сякаш повдига огромна невидима тежест. И все пак пред очите му започнаха да се издигат разкривените очертания на последните суур-тесеги…

И в същия момент дойде ответният удар. Шооран го очакваше и единствено затова той не го смаза. Последваха още и още, всеки по-силен от предишния. Шооран трепереше, гърчеше се, от прехапаните му устни пръскаше кръв — но не се отказваше. Не се опитваше да се брани от атаките на разбеснелия се в дълбините Йороол-Гуй, мъчеше се само да запази, да затвърди полупостроената призрачна земя.

За миг силите им се изравниха — а после чудовищният бог разчупи тъничката каменна кора и връхлетя върху брега.

Шооран не побягна, а продължи да строи — ако можеше да се нарече строителство безсмислената саможертва пред лицето на могъщото разрушение.