Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Като раздираше и разкъсваше огромното си тяло в раждащите се и веднага след това изчезващи камъни, Йороол-Гуй се мъчеше да сграбчи илбеча. Бяха само на дузина крачки един от друг, безбройните алчни ръце пълзяха по оройхона, сякаш богът искаше да прегърне строителя, да го притисне към себе си. И се приближаваха все повече и повече — но не достигаха до илбеча. А илбечът не правеше нищо, за да се защити, напротив, той атакуваше — и това го спасяваше по-сигурно от каквато и да било защита. Ръцете-пипала, готови да го сграбчат и да го смажат, потъваха във втвърдяващия се камък една по една и не се показваха повече. И изведнъж част от брега се сгромоляса с гръмовен трясък и бушуващата дълбина се превърна в твърд, и Йороол-Гуй изчезна под нея.

Шооран дълго стоя неподвижно, без да вижда нищо, а когато се опомни, осъзна, че е на същото място, където беше стоял сутринта — само че сега облаците над главата му сияеха като по пладне. Той погледна напред. Нямаше никакъв оройхон: нямаше нито суур-тесеги, разположени на равни разстояния, нито разчертани на квадрати синори — имаше само уродливо натрупана купчина скали, избълвана в страшната агония на света. Човек би се изгубил в тях като зогг в люспите на парх.

Шооран седеше и не мислеше за нищо. Седеше така за пръв път от много години. Беше заслужил това право — работата му, както и работата на много поколения илбечи преди него, беше свършена.

А после се чуха гласове — някой идваше.

Ха, значи все имаше оцелели! И сега идваха да видят гроба на Йороол-Гуй. Е, щом искат…

Шооран не стана, дори не помръдна. Нека да видят всичко и да разберат кой е илбечът — той вече не мислеше да се крие.

Заобиколиха го — две дузини цереги с насочени отвсякъде копия. И ги водеше Еетгон естествено — кой друг би могъл да бъде в целия ужас на този нов свят?

— Здравей, братко — каза Шооран.

— Здравей… илбечо — каза Еетгон. — Все пак направи, каквото искаше. Надявах се, че съм те убедил.

— Значи знаеше?

— Не, не знаех. Досещах се. Можеше да си или ти, или Ай. Нямаше кой друг да е. Идвахте — и почваше да се ражда земя. Тръгвахте си — и нямаше нови земи. Човек трябва да е сляп и глух, трябва да е идиот, за да не разбере. Да не би да си мислиш, че не знаех какво става в страната ми? Отдавна знаех, че илбечът е един от вас двамата.

— Прав си, аз бях илбечът — спокойно каза Шооран. — И какво ще правиш сега? Ще заповядаш да ме убият? Убийте ме, все ми е едно. Изобщо не ме интересува дали проклятието на Многоръкия още тегне върху мен, или е изчезнало заедно с него. Аз просто си свърших работата — и край. Оттук нататък решаваш ти.

— Все още не съм решил какво да правя с теб — замислено каза Еетгон. — Но сега ще дойдеш с мен. Дай си оръжието.

Шооран сви рамене и разпери ръце — бяха празни.

— Да тръгваме тогава. — И Еетгон се обърна и тръгна, сигурен, че Шооран ще го последва.

— Велики Тенгер, какво е това?! — викна един от войниците.

Небето пламтеше. Вечно неподвижната мъгла се вълнуваше като изпаренията от далайна, когато вятърът на мягмара ги отвяваше към сухите земи. Небето ставаше разноцветно, сякаш едновременно беше и жълтеникава сутрин, и сребристобял ден, и тъмночервена вечер. Цветовете се сливаха, смесваха се, разделяха се и пак се сливаха.

Всички бяха вдигнали глави нагоре и гледаха невярващо.

— Какво е това? — викна Еетгон. — Казвай! Ти си го направил, нали? Не може да не знаеш! Какво е това?

Шооран мълчеше.

— Ако… ако стане нещо — изръмжа Еетгон, — ти ще умреш пръв.

— Вече стана — каза Шооран.

Небесната мъгла се разнасяше, цветовете продължаваха да се сменят, но не ставаше по-тъмно — отнякъде идваше друга светлина, не много силна, но някак бяла. А след това над оройхоните лъхна вятър, сякаш за миг бе дошъл мягмарът, и отвя нанякъде парцалите вечна мъгла.

И небето се пропука и се разкъса, и през дупките се видя друго небе, светлосиво, почти бяло, и светещо.

Всички гледаха това ново небе и затова изобщо не обърнаха внимание на дотичалия вестител, докато той не спря до тях и не извика, останал без дъх:

— Повелителю! Стената на Тенгер се срина!

Влагата, която през последното денонощие непрестанно се сипеше от новото небе, стана на тежки капки и от аварите почна да се вдига пара. Вече всички разбираха, че нажежените допреди ден камъни бавно изстиват и че костеният път, който Еетгон беше заповядал да се построи, скоро няма да е нужен.

Самият Еетгон, все още облечен с дрехи, с каквито се беше ходило по мокрите земи, стоеше сред кълбетата пара. По кожата на жанча му се стичаше вода. Шооран — все още наполовина пленник, наполовина опасно божество — стоеше до него.