Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Сега ще ти мине — каза Шооран и клекна до нея.

— Няма — едва чуто въздъхна тя и на безцветните й устни изби кръв. — Ще умра. Но това не е страшно, ти бездруго не ме обичаш.

— Обичам те — с години закъснение каза Шооран.

— Не… Просто си си го измислил, защото няма кого да обичаш.

И затвори очи.

Шооран проми раната, превърза я и седя до Ай и бърса кръвта от устните й, докато тя не спря да тече.

Очакващият мягмара далайн беше съвсем гладък. Шооран спря до него, коленичи, пусна товара си в бездната…

— … на тебе давам най-добрата жена…

После дълго стоя на брега, навел глава — докато една случайна вълна не се плисна до него. Един ълк се впи в полата на жанча му и се загърчи. Шооран стана и попита:

— Защо? Нали се отказах?

Нова вълна изплиска до краката му валмо хитинов косъм и някакви уродливи полупрозрачни същества, които се заизвиваха безпомощно.

— Не си ти ли? — викна Шооран на далайна. — Значи сте двамата тогава!

И се обърна и тръгна през хохиура, като си просичаше път с бича. Търсеше хора. Онези, които бяха убили Ай, бяха мъртви, но имаше и други, много други, същите като тях… Направо усещаше с мускулите на ръката си как бичът разсича човешка плът. Някаква самотна жена, която копаеше чавга, го видя, ахна и побягна. Шооран понечи да я настигне, но после спря, стисна зъби и изръмжа:

— Добре… Ще ви го върна на всички… наведнъж. Вие ми взехте и Ай и вече наистина нямам какво да губя.

Огледа багажа си и с почуда видя, че е нарамил торбата с изсушеното от Ай на авара месо и че дори е прибрал в нея чуждия мях с вода. Запасите щяха да му стигнат до мягмара… а той щеше да се погрижи това да е последният мягмар.

През нощта се издигнаха шест нови оройхона.

Цял ден озверелите цереги избиваха всички, които им се стореха подозрителни. Земеделците им помагаха, като се избиваха взаимно. Само за часове мокрите оройхони опустяха и покрай блатата останаха само въоръжените отряди на церегите. И все пак през следващата нощ се появиха три оройхона, а на по-следващата — още три. Появяваха се направо пред очите на стражата, която търчеше насам-натам и напразно се мъчеше да залови илбеча.

Денем Шооран се криеше в празните шавари на току-що построените оройхони, а нощем отиваше досами брега и там, покрит с костената броня на някаква отдавна мъртва огромна риба, строеше. Лежеше до самия далайн и изобщо не го беше страх от Йороол-Гуй: някак си беше сигурен, че нещата са се променили и че вече не Многоръкия го преследва, а той преследва приклещения в отеснелите си владения бог.

И все пак това не можеше да продължава дълго и Шооран дори изпита облекчение, когато видя нойтът да залива поредния шавар. Беше дошъл мягмарът. Шооран се измъкна навън и се смеси с окъсаната мръсна тълпа, която събираше по брега кост и хитин.

После, когато повечето хора си тръгнаха, се изми в един пробудил се ручей и тръгна към земите на вана — там едва ли имаше толкова много хайки.

И наистина беше така — а може би владетелите не можеха да съгласуват действията си и всеки си мислеше, че илбечът работи от отсрещния бряг, и пращаха патрулите просто по навик. Както и да е, когато мягмарът свърши, Шооран без проблеми почна да строи по три, че и по четири оройхона на нощ. Беше забравил за времето, не броеше и построените оройхони и чак когато една нощ далайнът не се подчини, разбра, че е заличил още един залив и че трябва или да се връща в земите на Моертал, или да мине през целия свят и да стигне до владенията на Еетгон, където беше другият край на тесния канал, останал от далайна, заемал допреди няколко години половината вселена. Сега далайнът никъде не беше по-широк от два оройхона и някъде там, в тези незнайно колко дълбоки теснини, безпомощно се свираше отслабналият Йороол-Гуй.

Мокрите оройхони в земите на Моертал гъмжаха от войска, която беше много по-нужна на други места, и церегите вече си говореха, че неуловимият илбеч изобщо не бил човек, ами зъл дух от шавара и да го срещнеш и да го познаеш не носело гибел на него, ами на самия теб.

Шооран — нали навремето беше служил при Моертал — много добре знаеше как и кога се разставят постовете, така че успя да се промъкне покрай тях по корем. Не можа все пак да заобиколи последния и му се наложи хладнокръвно да убие двама млади цереги.

Дали защото искаше да възмезди с нещо това ненужно убийство, или просто за да довърши по-бързо задачата, която си беше поставил, Шооран започна да строи още по-бързо. Истерията, която го беше обхванала след смъртта на Ай, бе отминала, но го бе обзело спокойното убеждение, че е по-добре всички да измрат, отколкото да живеят така. И Шооран бързаше да строи, но и пазеше силите си, за да му стигнат до края. Ужасът, завладял цялата страна, когато стана ясно, че нищо не може да спаси далайна от илбеча, скоро премина в пълна анархия. Едни почнаха да се запасяват с вода и храна — жънеха недозрялата хлебна трева, други изпаднаха в униние, трети продължаваха да се опитват да хванат илбеча. Но големи хайки и редовни патрули вече нямаше.