Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Защо я ядеш? — попита го Шооран.

Човекът го погледна — очите му бяха помътнели — и едва успя да отговори с вече парализираната си уста:

— Много е сладка. Само дето ми се схваща устата. Обаче наистина е вкусна — никога не съм ял нещо толкова вкусно. Че няма само Йороол-Гуй да си услажда я! — И си отряза ново парче с почти вдървените си вече ръце.

Тези случаи ставаха все по-чести: изгладнелите хора ядяха мъртвите, изхвърлени на брега риби, понеже знаеха, че така или иначе ще умрат, но искаха поне да умрат сити. И някои дори успяваха да разкажат за чудните видения, които имали, и за това колко сладка била отровата. Това се разчуваше и самоубийствата ставаха все повече.

Шооран дръпна Ай, която гледаше непознатия и преглъщаше — устата й се беше напълнила със слюнка, — и побърза да я отведе. След малко се обърна — човекът вече беше паднал до рибата, но конвулсивно сгърчените му ръце се опитваха да отрежат поредното парче…

И сега Шооран си мислеше дали от тези масови самоубийства няма да се роди нова религия. Такъв край наистина беше привлекателен за умиращите от глад. От друга страна, тогава брегът щеше да опустее и щеше да има достатъчно чавга…

— Скоро ще е мягмар — каза Шооран на Ай. — Щом бликне водата, ще идем в дивите земи. Там сигурно вече изобщо няма да има хора. Ще си оградим някой участък край далайна, до някой алдан-шавар, и там ще си пазим запасите. Ще си насушим наъс… Водата ще я държим в мехове, както се пази виното. Ще убия някой авхай — от кожата му става хубав мях.

— Добре — каза Ай.

— Моертал държи водата в ями. Наредил е да ги изкопаят още преди години. Много е умен той. Разправят, че и бовери гледал така. И ние ще го направим. Ще си издълбаем яма, голяма яма, като ония, в които топят ухерите, и ще отбием някой ручей да я пълни.

— Добре.

— И през пролетта може да се завъдят бовери, а ако не стане, ще си купим два от Моертал и ще ги развъждаме сами. Само че трябва да си намерим добри съседи — та хем да работят, хем да могат и да се бранят. Познавам доста свестни хора. И ще си живеем спокойно и ще си имаме всичко — и зърно, и вода, и месо.

— Добре — каза Ай.

Ай доста се беше променила през последната година, макар и не на външен вид. Вече говореше много по-ясно и смислено и ядеше и много други неща освен чавга. Да, от нея щеше да излезе добра помощничка — ето че и сега, докато й говореше, не спираше да обръща парчетата месо…

— Ей — викна някой и Шооран вдигна глава.

Бяха петима, добре облечени, но явно гладни — очите им не се откъсваха от съскащото на аварите месо. Бяха и въоръжени, но по начина, по който държаха харпуните и копията, си личеше, че не са цереги и дори не са ловци, а най-обикновени селяни, прогонени от глада от нивите си.

— Дай ни малко месо — каза един от тях и тръгна към Шооран, като почна да съблича новия си жанч очевидно с намерението да го смени за храна. — Виж колко много имаш…

Шооран поклати глава отрицателно и за да прекрати разговора, измъкна бича — той сякаш сам изникна в ръката му и затрептя и забръмча застрашително. Това обикновено беше предостатъчно да накара всеки натрапник, да се разкара, но този път не се получи така — може би нервите на непознатия не издържаха, а може би наистина умираше от глад, но вместо да се обърне и да си тръгне, той размаха копието си и викна:

— Гад! Жирх вмирисан! Значи ти ще си правиш запаси, а ние да мрем, така ли?

— Стига, недей… — опита се да го спре един друг от групата, доста по-възрастен, но мъжът с копието се дръпна, освободи се от ръката му и се нахвърли срещу Ай, която тъкмо прибираше последните парчета месо в торбата.

Тя опита да отскочи, но нямаше накъде — зад нея беше аварът. Понечи да се сниши и да се изплъзне, но нападателят размаха копието като тояга, после мушна напред и я прободе.

— Нееее! — изкрещя Шооран.

И бичът посече нападателя, разхвърчаха се кървави парчета от жанча, след това преряза на две другия мъж, който се беше вцепенил като изваяние и дори не понечи да се защити. Останалите трима също рухнаха преди да успеят да разберат какво става.

Шооран вдигна Ай, отнесе я по-настрана от авара, разтвори жанча й и огледа раната. Не изглеждаше дълбока — и не можеше да бъде дълбока в мъничкото й телце, — но в нея бълбукаха мехури и Шооран разбра, че каменният наконечник е пробол белия дроб. Дали да не я промиеше? Но Ай щеше да иска да пие, а нямаха друга вода…

Изтича при убитите и ги претърси. Намери мях с вода и бързо се върна при Ай. Тя го гледаше с широко отворени очи.