Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

— Няма да дойда — каза Шооран и седна на един мръсен камък. — Ако владетелят иска да ме чуе, ще трябва да си намокри краката.

Войниците го изгледаха объркано — не знаеха какво да правят. После командирът им прати един от тях да докладва. Шооран седеше и спокойно кърпеше жанча си. След половин час пратеникът се върна и прошепна нещо на ухото на командира. Той го погледна с недоумение и само сви рамене. Шооран продължаваше най-спокойно работата си.

После иззад тесегите се показа Еетгон.

Младият владетел отдавна не ходеше без охрана, но сега идваше сам — беше оставил телохранителите си до синора. Беше облечен с цамц от сламена прежда и със — също такива гащи. Тежките обуща с шипове изглеждаха глупаво на краката му — сигурно ги беше взел от някой от войниците. Еетгон махна на церегите да се отдалечат и клекна срещу Шооран.

— Здравей, сияйни Еетгон — каза той.

— Здравей и ти — съвсем сериозно отговори Еетгон. — Искам да поговорим.

— Говори тогава.

Но Еетгон мълчеше и Шооран продължи да кърпи жанча си.

Накрая Еетгон бавно и тихо каза:

— Ти, изглежда, си последният истински скитник, който не иска да живее на сухото…

— Не, защо? — възрази Шооран. — Има и други. Макар да не са много.

— И един от тях е илбечът — каза Еетгон. — Искам да говоря с илбеча.

— Не мога да ти помогна.

— Можеш. Сигурно си го срещал. Защото той ходи с ловците и скитниците и сигурно сяда да слуша легендите за Ван. И ще се срещнете пак, защото и двамата ходите по мокрото, а мокрите земи останаха съвсем малко. Така че той ще чуе всичко, което кажеш. Кажи му да спре да строи. Хората не искат повече земя, искат си далайна.

— Заедно с Йороол-Гуй?

— Йороол-Гуй е неизбежното зло. Но той е далайнът, а без далайна не можем да оцелеем. Можем да се обличаме в слама и в кожи от бовери, може да се отучим да ядем чавга и да се научим да обработваме кожата, без да я киснем в нойт. Можем да се научим да правим инструментите си от костите на загиналите си майки и бащи и да забравим какво е това хитин или туткал от рибешки люспи. Но не можем да оцелеем без вода.

— Нещо си се объркал от толкова години живот в алдан-шавара. Май си забравил, че в далайна вода няма. Аз лично съм виждал вода само на сухите земи.

— Не съм. Влагата на далайна може да не прилича на вода, но водата все пак е в нея. Влагата минава през земята, пречиства се и блика на сухите оройхони вече като чиста вода. Мръсната й част пък се превръща в нойт и излиза на мокрото. Така казват и мисля, че са прави. Как иначе можем да обясним, че по мягмар, когато далайнът се надига, от изворите почва да блика повече вода и ручеите и потоците се пълнят?

— Значи вече си имаш придворни мъдреци, така ли? — каза Шооран. — Навремето им се присмиваше. Знаеш ли, според мен те ти казват това, което искаш да чуеш от тях, понеже ядат от ръката ти. Човек може да измисли каквото си ще. И може да е и обратното — може би мягмарът идва, защото водата почва да блика по-силно.

— Това не са празни измислици — каза Еетгон. — Мъдреците пресметнаха всичко съвсем точно. Водата наистина е по-малко. Преди дузина години — не може да си го забравил — нямаше такива суши. Тогава далайнът беше огромен, беше четири и половина двойни дузини оройхони, а сухите оройхони бяха само четири двойни дузини. И вода имаше достатъчно. Сега сушата е два пъти повече, а далайнът намаля шест пъти. Днес всеки нов оройхон все повече влошава нещата. Още малко и водата няма да стига не само за нивите, но и за хората.

— Това истина ли е? — прошепна Шооран.

— Да. Следващата суша ще е още по-страшна, защото единия от четирите залива вече го няма, а останалите са съвсем малки. — Еетгон го погледна в очите. — За пръв път не знам какво да правя. Не знам знаят ли владетелите на другите страни това, което ти казах току-що, не знам дали трябва да им го съобщя. Не знам дали да кажа на хората си истината, или да ги държа в неведение цяла година. Не знам какво мисли за всичко това илбечът и какво мисли да прави. Той може да си има свои причини и хората изобщо да не го интересуват. Но мен ме интересуват. Не мога да го убия, защото рано или късно ще се появи нов илбеч и всичко ще почне отначало. Но този илбеч трябва да спре да строи. И тогава може би ще успеем да спасим нещо.

— Аз… — почна Шооран — обещавам. Не знаех. Ще мина по цялото крайбрежие. Първо тук, после при вана, после при Моертал… ако трябва, ще стигна и до пустите земи. Илбечът ще чуе думите ти. Обещавам… Нови оройхони няма да има.