Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Очевидно обаче разбойникът Талаар не беше имал време и въпреки че не може да не беше знаел, че владетелят има скривалище някъде тук, не го беше намерил. Ванът се облече в най-хубавите си дрехи и си сложи короната. После, като потропваше по пода с жезъла си, излезе от съкровищницата. Слугата, свикнал да го вижда най-вече в кухнята с престилка, се смая пред това великолепие и се хвърли по очи на пода. Владетелят го изгледа, кимна му благосклонно и му нареди да го последва.

Залата за хранене също беше опустошена. Беше изчезнало дори тежкото резбовано кресло, на което ванът седеше по време на пировете, така че той се тръшна на една неудобна пейка от кост и каза:

— Гладен съм.

— Складовете са опустошени — каза старецът, — но все може да се намери нещо. Само че… само че аз не съм готвач, особено в сравнение с вас. Никога не съм готвил, нали само палех огъня… — Млъкна, погледна вана уплашено и добави: — Дано нозете ви са вечно сухи.

— Ще се научиш и да готвиш — каза ванът. — Има време. Дай сега каквото има.

Старецът излезе заднишком, като непрекъснато се кланяше, и ванът остана сам. Започна да оглежда голите стени, като се мъчеше да не забелязва притесняващата синевина зад прозорците. Душата му беше празна също като разграбената зала. По това време на деня той обикновено изслушваше донесенията, вземаше решения и даваше важни нареждания. Винаги му се беше струвало, че ако с него стане нещо, ще спре животът по цялата земя. И ето — само няколко дни боледуване и животът наистина беше спрял, по-точно беше избягал заедно с крадеца ковчежник, и се беше оказало, че сияйният ван изобщо не е нужен на света. И какво му беше останало — да седи и да чака кога ще му донесат нещо за ядене.

Съжали, че не беше отишъл в кухнята със стареца — там щеше да му е по-добре. Старецът щеше да запали огъня, а пък той щеше да си сготви дъхава каша от хлебни зърна, подправена със счукана кора от туйван. Странно — тайното му увлечение, което беше крил цял живот като нещо срамно, нещо, което унижаваше величието му, беше останало единственото, което не го беше предало. Да, наистина трябваше да отиде да си сготви каша. Жалко, че не го направи. Сега щеше да се насилва да преглъща някаква гадост като последния селяк.

В съседното помещение се чу някакъв шум, последва вик и глухо тупване.

— Ей! Какво става? — викна ванът.

И изведнъж се сети, че за цели три дузини години, откакто старият слуга беше палил огъня в кухнята, така и не беше научил името му и че дори не може да го повика.

Вратата се отвори и влезе някакъв огромен мъж. Държеше дълъг извит ятаган — знак, че е одонт. Погледът под дебелите му вежди беше безумен.

— Кой си ти бе? — изръмжа натрапникът.

Ванът изправи рамене и тропна по пода с жезъла си.

— Аха, ясно — сети се мъжът. — Ти трябва да си ванът. Сияйният ван, ха! Че аз с два пръста ще те смажа! А си мислех, че си някакъв исполин…

— Кой си ти? — гневно възкликна ванът. — Как си позволяваш да влизаш тук!?

— Кой съм ли? — ухили се мъжът. — Аз съм Боройгал. Верен слуга на твое величество, макар че едва ли си чувал за мен. Понеже нали тия като мен са дузини дузини. Бях ухо на вана на Свободния оройхон, служих ти и в ъгловите земи, когато управляваше Хооргон. Бях ти верен дори когато Суварг ме направи одонт! На — виж! — Боройгал размаха ятагана и ванът потрепери, защото видя, че острието е цялото в кръв. — Цял живот да бъда твое ухо, а ти изобщо не си чувал за мен, така ли?!

Ванът събра целия си останал кураж, опита се да се направи на страшен и викна:

— Не те знам кой си, но ако веднага не се махнеш оттук, ще заповядам да те обезглавят!

— Ха-ха-ха! — изсмя се Боройгал. — Стражата ли ще викнеш? Онова патраво старче, дето вече го няма? — Боройгал изкриви уста и изпищя тъничко: — Спри, нечестивецо, зад тези двери е великият ван!… Да не би да викнеш и палача, а? — Боройгал наведе лице към вана и владетелят едва не се задави от зловонния му дъх. — Защото аз съм палачът, твоя сухост! Последните години ти служих на западните земи при одонта Юхааз. Но вече не служа на никого, разбра ли бе, плужек такъв?!

И хвърли ятагана на пода и жилавите му като ръцете на Йороол-Гуй пръсти стиснаха сияйния ван за гърлото. После му смъкна короната и викна:

— Аз ще съм ванът вече! Ти не си нищо — дори илбеча не хвана. Цял живот се катерих нагоре, с нокти и зъби драпах, но щом постигнех нещо, илбечът променяше света и пак падах в нойта! А ти си седеше в двореца и не си мръдваше и пръста! Че ако имах толкова власт и толкова войници, колкото имаше ти, щях да го хвана за две седмици! И ако само го бях зърнал някъде в тълпата, веднага щях да го позная…