Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

„Каква малка глава има — помисли си разсеяно ванът, — дори новата корона ще му е голяма…“

Силните пръсти го стиснаха за гърлото, ванът трескаво се задърпа, червена мъгла забули очите му…

Два месеца Шооран работи със земеделците. Разчистваха полето — първо ръчно, после се сетиха да горят храстите и ненужните треви и бурени — копаеха земята с костени мотики и грижливо засаждаха донесените от горния свят коренчета. На втория месец прибраха първата реколта. Беше малка, една-две ниви не можеха да изхранят цялото население, но им даваше надежда и скоро на брега на реката се появиха привичните, радващи окото квадрати.

Боверите също живееха спокойно в оградените за тях басейни, макар водораслите да не им стигаха и да се налагаше да им дават и трева и сено. Тълпите заселници подплашиха дивеча в околността, така че ловците трябваше да правят все по-дълги походи за храна. Затова пък в гората, направо под открито небе, растеше невероятно много наъс. Като видяха толкова храна, мнозина забравиха за всякаква предпазливост и доста хора платиха с живота си за това, докато научат кои гъби могат да се ядат и кои — не.

За тези два месеца от горе беше свалено всичко, което можеше да се свали, дори младите туйвани бяха изкоренени и пресадени на новата земя.

Животът постепенно потръгваше и единственият човек, който не можеше да си намери място в него, беше Шооран. Уж работеше като всички и заедно с всички, но всеки поглед, всяка дума на околните му показваха, че е различен. Страхуваха се от него, а когато ставаха нещастия, като това с гъбите, той усещаше омразата им. В такива моменти от яда на тълпата го спасяваше единствено страхът. Във всичко това имаше някаква страшна, но закономерна несправедливост — всички успехи в новия свят хората приписваха на себе си, на силата си, на ума си, на сръчността си; за всички нещастия обвиняваха илбеча.

На два пъти през това време властите си спомниха за него. Първият беше почти веднага, още преди да засеят първата нива. Тогава го извикаха, облякоха го в някакви нелепо богати дрехи и заедно с огромно пратеничество той тръгна да обикаля бившия далайн: поеха на изток, където разузнавачите се бяха натъкнали на друга колония.

Още много хора се спускаха на новата земя след падането на стената. Бунтовници и цереги, оцелели сектанти от жителите на общините и много, много други. Част от тях се присъединяваха към колонията, основана от Еетгон, и приемаха законите й, други се опитваха да живеят сами. Мнозина загиваха, други оцеляваха, но живееха в нищета и се превръщаха в диви зверове. С тези хора трябваше да се съобразяват, но те все пак не представляваха сериозен проблем. Оказа се обаче, че от другата страна на далайна одонтът Моертал е успял да запази държавата си и също е направил долу голяма колония.

Шооран не се интересуваше какъв ще е резултатът от преговорите. В края на краищата земята тук беше предостатъчно и владетелите едва ли щяха да се карат за земя. А пък щом Еетгон смяташе, че присъствието на илбеча в стана му може да му донесе някакви изгоди, той не мислеше да възразява — щеше да облича каквото му наредят и да се прави на важен. Нищо повече не можеха да искат от него.

При Моертал Шооран видя неколцина познати. Особено се зарадва да види Турчин: той вече беше станал одонт, макар че Моертал не му беше дал никаква власт — Турчин просто командваше двойна дузина цереги и се разхождаше гордо, запасал костен ятаган. Не позна Шооран, дори не се осмели да го приближи и само го гледаше отдалече със страх и възхита.

За сметка на това Моертал веднага дойде при него и го заговори — на „вие“, но твърдо, както винаги.

— Срещали сме се — каза старецът. — Лицето ми ви е познато.

— Служех при вас като церег, благородни одонте — каза Шооран. — А после пуснах от затвора разказвача Чаарлах и дезертирах.

— Това си го спомням много добре — каза Моертал. — Значи старият мошеник все пак е знаел кой е илбечът и затова се държеше така дръзко.

— Не, той не знаеше нищо — възрази Шооран. — Просто беше безстрашен.

Този кратък разговор беше единственото участие на Шооран в държавните дела. На следващия ден той се върна да копае нивите.

Вторият път беше, когато го включиха в една далечна експедиция. На нивата дотърча задъхан вестоносец и съобщи:

— Еетгон те вика. Ловците са намерили алдан-тесега!

Еетгон лично поведе отряда — животът в колонията течеше спокойно и можеше да си позволи да остави поданиците си сами. Пътят се оказа неочаквано дълъг, въпреки че видяха алдан-тесега още на осмия ден след като потеглиха: извисяваше се над бледолилавата линия на хоризонта като огромен светъл купол. Изглеждаше близо, все едно могат да стигнат до него само за няколко часа, но минаваше ден след ден и той си оставаше все така далече пред тях.