Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Шооран стана, измъкна костената лопата от багажа си и тръгна да си изкопае дом.

Вие, които имате покрив над главата и огън в огнищата, вие, които ядете всеки ден месо, вие, които слушате сега мен, разказвача, спомнете си за онези, които са гладни и жадни и са на път, и им е студено. Спомнете си за тях и чуйте за древните времена, за щастливите времена, когато хората не са знаели що е това глад, що е това студ и що е болест. През онези щастливи времена светът бил млад и малък, но хората имали всичко: зърното се раждало само, в реките вместо вода течало вино, и на света нямало зима.

В онези времена господар на света бил древният Йороол-Гуй. Денонощно се грижел той за хората и наплодявал света с блага и богатства. Вършел всичката тежка и мръсна работа с безбройните си ръце, а хората живеели доволни и честити и всеки ден бил празник. И ако на някого не му достигало нещо и поради това не бил съвсем щастлив, просто отивал до далайна, където живеел благостният бог, и казвал: „О, бащице Йороол-Гуй! Дари ми радост!“ И Йороол-Гуй изплувал от дълбините и без да каже нищо, без да пита нищо, правел така, че и този човек, и всички хора на света да са доволни и да имат всички блага. И единствената грижа на хората била какво още да си поискат.

Но няма добро без зло и чуйте какво станало.

Между хората живеели и злобни духове, наричали се шоорани. И нямали мира тези зли духове нито денем, нито нощем, и само се чудели как да навредят на хората. Но не успявали твърде, защото Йороол-Гуй пазел с безбройните си ръце всеки мъж, всяка жена и всяко дете. И затова шоораните мразели и ненавиждали добрия бог.

От всички шоорани най-зъл и най-хитър бил един, казвал се Илбеч. И Илбеч събрал шоораните и рекъл:

— Докато безсмъртният Йороол-Гуй е жив, никога няма да можем да направим достатъчно голямо зло. Дайте, прочее, да се съберем, да затрупаме с камъни бездънния далайн и да убием Йороол-Гуй, и тогава животът ще се промени и ще стане лош.

И шоораните се събрали и хукнали към далайна, но могъщият Йороол-Гуй се възправил насреща им и безчет шоорани били избити, а оцелелите побягнали с писъци.

И кръвожадният Илбеч събрал оцелелите и рекъл:

— Няма да можем да победим могъщия Йороол-Гуй със сила, но можем да го победим с хитрост и коварство. Нека хората сами затрупат с камъни бездънния далайн.

И злите шоорани тръгнали да обикалят света и да казват на хората:

— Йороол-Гуй ви лъже. Дава ви онова, което не му е нужно, храни ви с боклуци. Защо чакате този ням урод да ви подари онова, което му е излишно, няма ли да е по-добре да отидете и сами да си вземете всички богатства на далайна?…

И говорили така много дни и много години, и хората слушали коварните им думи, и почнали да казват:

— Йороол-Гуй не ни обича и крие съкровищата си, и не ни ги дава. Да затрупаме далайна и да вземем всичките му богатства.

И една нощ хората се събрали, и отишли до далайна, и почнали да хвърлят в него тежки камъни, та да го затрупат и многоръкият Йороол-Гуй да не може да изплува. И хвърляли камъни дотогава, докато не затрупали бездънния далайн и на мястото му не се издигнала цяла планина от камък. А шоораните ги хвалели, но в сърцата си им се присмивали.

И така хората убили бога и дошло царството на злото, и за времето, когато зърното растяло само, а морето само изхвърляло от дълбините съкровищата си, са останали само легенди. И днес всичко се постига само с непосилен труд и само злото живее охолно и е доволно. Хората обаче знаят, че безсмъртният Йороол-Гуй спи затрупан с камъни в недрата на земята и знаят, че един ден той ще се събуди и ще излезе на бял свят, и ще накаже прокълнатите от цялата вселена шоорани, а на хората ще прости, понеже не са знаели какво вършат.

И златният век ще се върне.

Дойде и тази есен. Последната реколта, вярно, не много богата, беше прибрана, виното от горските плодове беше готово и радваше окото със златисточервения си цвят, гората даваше лешници и гъби, блатата — хлебен корен, вкусна добавка към зърното. Още не беше дошло времето за клане на боверите, но дивеч имаше предостатъчно и ловците всеки ден носеха месо. Освен това тази година туйваните за пръв път родиха и хората пак опитаха сладките им плодове.

Беше дошло времето на сватбите.

Първите сватби по традиция бяха в селищата по Долното поречие. И първата беше на младия ловец Йортоон, който взимаше за жена красавицата Бутай. Девойката имаше само майка и беше бедна, макар че кой днес можеше да каже кой е беден и кой — богат? Земя имаше предостатъчно: стига да си трудолюбив и да я обработваш, значи ще станеш богат. Бисерите, с които се хвалеха някои, бяха за красота, не за богатство. В добри, сити времена цената им се качваше, когато дойдеха лоши времена обаче на кого му трябват скъпоценности, нали не стават за ядене. Старите съкровища бяха като старите ухери, сложени тук-там по площадите: потъмнели, напукани от дъждовете. Никога нямаше да гръмнат пак тези ухери — защото нали нямаше нойт, нямаше хитин, нямаше харвах, и младите знаеха какво е това огнена стрелба само от разказите на родителите си.