Святослав Логинов - Многоръкият бог на далайна

Точно пред него, само на крачка, беше далайнът. Но между тях се издигаше тази стена и той не можеше да я пробие дори с най-твърдия камък.

Притисна лице към скалата. Огънят пулсираше в гърдите му. И Шооран пое дъх и тръгна напред. Не знаеше как го прави, но камъкът се разтвори пред гърдите му и го пусна да мине. Тялото му остана зад него — изоставено, свличащо се по стената, безполезно — но мъничкото му, изгарящо „аз“ продължаваше да върви напред, и огънят беше с него. Напред — мъчително, без да знае какво го чака, както винаги. Напред…

И излезе на светло, и осъзна, че под краката му няма нищо. И падна, и в същия миг успя да види небесната мъгла, осветена от дневната светлина, видя мазно лъщящата повърхност на далайна и някъде в безнадеждната далечина точица земя.

А в следващия миг влагата го погълна и в отчаян опит да се спаси той вдигна ръцете си — безбройните си дузини ръце, осеяни с вендузи, с твърди нокти и с меки членести пръстчета. И това рязко движение го подхвърли нагоре и той пак видя небесната мъгла и тъжно притихналите оройхони. И с последните си сили, докато съзнанието му още не беше погълнато от прекалено голямото и прекалено самостоятелно тяло, хвърли пламтящия огън на далечната земя, в човешката гмеж, без да знае кое от всичките дребни човечета ще го хване. А после се предаде на огромната, надделяваща над всичко сила, и се гмурна.

Спускаше се в безкрайните дълбини, през прозрачната сгъстяваща се влага, която приличаше на облаците над далайна. И всичко беше негово, и ръцете му улавяха храна и хранеха огромното му тяло.

Храната беше навсякъде и всякаква — и съвсем дребни мънички нещица, и по-големи, които напразно се опитваха да се защитават и дори да го нападат. Това дори го радваше, но само за кратко, защото той се беше устремил надолу и надолу, все по-надолу, натам, където във виолетовия сумрак плуваха чудовища, по-големи и от него, чудовища, покрити с яки брони, чудовища, които съвсем лесно можеха да отхапят всяка от ръцете му. И той нападаше тези чудовища и като губеше в боевете с тях огромни парчета от плътта си, ги влачеше нагоре, докато движенията на дълбоководните уроди не спираха и броните им не се разпукваха. И тогава той ликуваше и ядеше набъбващото през пукнатините на черупките месо. А после отново се потапяше в бездната или изплуваше горе, където на твърдите камъни имаше друга храна — някакви дребни и сухи същества.

Не можеше и не искаше да знае колко време продължава този живот. Радостта да си жив заглушаваше всички други чувства — и само в някакво незнайно кътче: не на тялото му, а на самото му естество, се беше спотаило нещо, замръзнало от студ и от безизходица. Това нещо отдавна беше забравило какво е и помнеше единствено, че преди много време му е било топло, че е имало огън, който е изгубило, който е дало на някой друг, на някой чужд… Но защо да се притеснява за нещо толкова дребно като трошичка душа? Радостта беше неизмеримо по-голяма.

И докато се люшкаше в нежните течения и се наслаждаваше на мир и покой, внезапен удар съсече вселената. Болката го запрати в дълбините, ударите следваха един подир друг и той почна да се мята, без да разбира къде се крие този ужасен, чудовищен, нов враг. После мъките спряха и той чак сега разбра, че врагът го напада отгоре. И се понесе натам като стрела. По пътя получи нов удар, но вече знаеше кой го удря и не спря да се издига. И все пак закъсня и изскочи във въздуха чак когато всичко беше свършило.

Светът си беше същият, бяха се променили само оройхоните — имаше два мънички нови острова.

И той атакува. Ръцете му търсеха храна, както винаги — сграбчваха сухоземните дребосъци и ги пъхаха в устите му, — но самият той търсеше онзи, който се беше осмелил да го нападне.

И видя мъничка фигурка. Беше като всички други мънички фигурки, вече изядени или успели да се спасят, но в ръцете й светеше огън. И като видя огъня, ледената трошица, която преди безкрайно много време се беше наричала Шооран, оживя и викна без глас:

— Дай ми го! Това е моят огън. Студено ми е без него. Дай ми го! Нищо няма да ти направя, на никого няма да направя нищо лошо повече, ще се гмурна в бездната и никога няма да изплувам, само ми го дай!

И посягаше към огъня и обещаваше, макар да знаеше, че никога няма да изпълни обещанията си. И дузините му дузини дузини ръце се протягаха, дузините му дузини сърца туптяха като луди, изтласквайки кръвта и поемайки животворната влага на далайна, и целият той беше само устрем и порив, но вечната невидима граница го спираше.