Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

Застанах доста навъсено на тротоара. Тогава Авакум ме улови подръка и ме заведе в едно съвсем неугледно заведение — не забелязах дали изобщо имаше някаква фирма над входа. Ние се промъкнахме покрай няколко маси и докато си проправяхме път, аз усещах да ме лъха в лицето една невероятно приятна миризма. Ухаеше на скара, на черен пипер и на отлежало пиво. Сетне се изкачихме по една вита стълба на галерията. Тук беше по-спокойно, върху масите се белееха чисти покривки. Галерията имаше П-образна форма и аз можех от мястото си да наблюдавам и партера, и заляния от слънцето насрещен тротоар. Стана ми приятно, дори се усмихнах.

Сетне при нас дойде една сервитьорка, много руса и с чипо носле. Тя имаше върху косата си бяла кордела, а къдравата престилка правеше две хубави и меки чупки под високия й бюст. Тя се усмихна на Авакум и аз забелязах това. И Авакум се усмихна. Като направи поръчката, той й каза:

— Този момък е мой приятел. Харесва ли ти?

Помислих, че девойката ще се разсърди, защото въпросът на Авакум не беше твърде деликатен. Но тя само повдигна дългите си мигли и сините й очи се засмяха.

А после ние ядохме най-хубавите кебапчета на света пихме най-хубавата бира и ни беше много весело. Черпеше Авакум, понеже беше домакин, но застанеше ли девойката с корделата до нас — прехвърляше върху мен грижата за поръчките. Тя се навеждаше над рамото ми и аз усещах дъха й по бузите си. А веднъж докоснах, без да искам, ръката й. Авакум пушеше луличката си, усмихваше се със своята добродушно-снизходителна усмивка и се правеше, че не забелязва нищо.

Добре, че не обядвахме в някой голям ресторант! Бях много признателен на Авакум.

Следобед отидох в Центъра за борба със заразните болести при началника на отдела „Лекарства и снабдяване“ доктор Петър Тошков. Този Петър Тошков щеше да ръководи опресняването на моите познания по ветеринарната фармацевтика. Според духа на онова писмо с печата моите досегашни фармацевтични познания бяха значително изостанали от развитието.

Затова влязох в кабинета му с понижено самочувствие. А като го видях такъв огромен, грубоват и разгърден не по началнически, внушителен като директор на някой месокомбинат от републикански мащаб, аз съвсем загубих настроение. Кой знае защо тоя вид началници действуваше лошо на нервите ми.

Казах „добър ден“ и оставих онова писмо на масата му: исках да спестя излишните приказки, около представянето си.

Доктор Петър Тошков ме изгледа равнодушно и се прозина с една доста звучна и широка прозявка. Може би той си мислеше, че като се прозява така срещу мен, ще ми внуши респект още от пръв поглед и ще ме накара да си помисля сериозно за предстоящите ни занимания. Но по моето лице не помръдна нито един мускул. Ненапразно служех по ония места, където са се подвизавали личности като юначния Момчил и безстрашния Мехмед Синап.

— Значи, ти си бил тоя Анастаси Буков? — каза началникът на отдела. Той разтърка очите си и отново се прозина. — Брех да му се не види! Аз си те мислех съвсем друг по външност. Е, нищо, драго ми е. Седни.

Той надписа някаква резолюция върху писмото, после повика разсилния и му поръча да го занесе в архивата. Когато разсилният излезе, докторът ми кимна покровителствено:

— Мини утре при касиера, за да си получиш дневните. Парите са си пари.

— Моля — казах аз. — Не бързам. Има време. — И запитах чинно, както подобава на един командирован, който не мисли да злоупотребява с оказаното му доверие: — А къде ще се провежда инструктажът, другарю началник? Бихте ли ми обяснили?

Докторът трепна, погледна ме малко изненадано и разпери ръце. Както ги беше повдигнал над масата, те наподобяваха криле на вятърна мелница. Виждал бях вятърни мелници на картинки.

— Инструктаж? — Доктор Петър Тошков грубо се изсмя. — Тази дума е купешка, драги ми. Това — едно. И после: какъв инструктаж ти е дошъл на ума? И Светозар Подгоров, нашият директор, обича да ги приказва такива: инструктажи, квалификации и тути кванти. Но той е директор. А ти, Анастаси, говори по човешки, просто. Тъй ли хортуваш с ония твои туземци от Триград? Не? Е, а тук защо се превземаш? Искаш ли да пийнеш една лимонадка? Не щеш? Аз пък ще си пийна. — Той отиде до големия шкаф в дъното на стаята, разтвори капаците му и извади от една кофа червена бутилка с лимонада. — Студено е питието, защото го държа в изкуствен лед. Втвърден въгледвуокис. Ти наистина ли няма да вземеш? Съжалявам. — Бутилката изглеждаше като детско биберонче в огромната му лапа. — Наздраве! — Той избърса с длан пухкавите си устни и отново седна на мястото си. — Та по въпроса за така наречения инструктаж. Туй го измисли Подгоров, нашият директор. Трябвало според него „кадрите по места“ — така нарича той нашего брата от провинцията: кадри по места! — да дохождат един по един в София, та с очите си да видят и с носовете си да помиришат най-новите видове лекарства и тинктури и с пръсти да пипнат най-последния асортимент от клещи и ланцети, с каквито разполага нашият ведомствен склад. Туй нещо — инструктажът — можеше и другояче да се нареди: един каталог с индикации и обяснения и с няколко картинки, за да е по-нагледно, и готово! А така, както Подгоров го измисли, е губивреме — казвал съм го и на него лично, и в колегиума. Но той си има една теория — че най-добрата вода се пиела от извора. Тъй ли е? Вятър! Като пия лимонада, зер ми е лошо? Не ми е лошо, напротив! Така стои въпросът с тоя инструктаж. Ти, драгичък, си номер едно от кадрите, които аз ще имам честта да просвещавам. Дано в твоя район да е тихо и мирно. През летния сезон да снемеш човек от службата му — туй не ми увира в главата, но както и да е! Наслаждавай се на софийските хубости и всяка вечер прави по три метана на ветеринарния господ, та да запази живи и здрави триградските говеда, докато пак се завърнеш в обетованата земя.