Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

После отидох при Авакум.

Трябва да кажа, че сърцето ми се поразтупа, когато почуках на вратата. Не ми действуваше добре студената тишина на неговия музеен свят.

Той ме изгледа разсеяно, хладно и аз тутакси се почувствувах ужасно неудобно. Идеше ми да се обърна и да бягам, накъдето очите ми видят. Но това продължи само миг-два.

— Я гледай, Анастаси! — каза тихо Авакум.

Той ме издърпа по-навътре в ателието, сложи ръцете си на раменете ми и очите му светнаха, като че ли зад гледците му бяха лумнали невидими пламъчета.

— Анастаси! — повтори той пак така тихо. Притисна ме до гърдите си и тежката му ръка продължаваше да ме потупва по гърба.

Сетне ми поднесе стол, а той възседна една табуретка и топло ми се усмихна.

Година не бяхме се виждали, а ми се видя поостарял и отслабнал. От лицето му вееше сега тъжната хубост на някаква лека, но постоянна умора. Но си беше все така мъжествено, със строги гънчици около устата, с пронизващи очи.

— Какво, остарял ли съм? — попита ме той.

Припомних си, че притежаваше удивителна способност да чете понякога чуждите мисли като по книга, затова наведох очи.

— Напротив — казах аз.

Той се засмя:

— Добричкият ми Анастаси! А кога пристигна?

Отговорих доста сухо, защото не ми харесваха тия покровителствени нотки в гласа му. Все пак той беше само пет години по-възрастен от мен.

— И се настани в хотел „България“ — нали така?

Зяпнах от учудване.

— Хайде, това е твърде прозрачна тайна! — усмихна се Авакум. — Защо криеш? Пристигнал си в осем часа, а сега е десет без четвърт. За един час и четиридесет и пет минути човек, колкото и да е сръчен, не може да се изкъпе, да се избръсне и да пристигне в музея, ако не се е настанил някъде наблизо.

— Наблизо има и други хотели освен „България“ — натъртих аз.

— Но ти си отседнал точно там, където казах. В „Балкан“ и „Славянска беседа“ няма свободни стаи. Снощи пристигна от Варшава професор Витезлав Мах, археолог. Понеже мен натовариха с честта да го настанявам, аз звънях и в „Балкан“, и в „Славянска беседа“ но открих свободни стаи само в „България“. Че си взел един душ, преди да излезеш, това личи от косата ти, тя е още влажна. Че не си ходил в бръснарница, а си ползувал самобръсначката си — е, това си личи, защото по брадата ти са оцелели няколко издайнически косъмчета. Когато човек се бръсне със самобръсначка, това често се случва. Хубава ли е стаята?

— Отлична! — казах аз и се изчервих.

Авакум ме погледна, помълча и поклати глава.

— Аз познавам управителя — кимна ми той. — Ще го помоля, когато се открие възможност, да те премести в слънчев апартамент.

Нямаше какво да добавя. Поблагодарих му и започнах да оглеждам ателието.

След това той отвори приказка за Момчилово, за старите познати, разпита ме и за новия ми участък. Но говореше безстрастно и някак насила. За Балабаница не спомена нито дума. Пък другояче не можеше и да бъде — какво ли го интересуваше него оня далечен край!

Той се изправи, отиде до една поличка и ме повика с ръка. Измъкна изпод глинените парчета продълговат скицник, изтупа кориците му от праха и го разтвори. И по тия страници между щрихираните вази и амфори и всякакви други древни съдинки започнах да съзирам познати неща, близки на сърцето ми. Едни бяха рисувани с молив, други — с въглен, но всички си приличаха до немай-къде с действителността. И мрачният Карабаир, забулен с облаци — така, както се виждаше от Момчилово, — и зловещата Змеица с нейните назъбени чуки. И клекналата на кръстопътя Илчова механа — занемарена и забравена от годините, — че и къщата на Балабаница беше тук — с пруста и с чардачето отгоре. В един оджак пламтеше огън, а до него на трикрако столче седеше жена… Погледнах го изумен, онемял от учудване. А той повдигна рамене, затвори скицника и небрежно го захвърли върху лавицата сред глинените парчетии.

— Любителски работи — каза той, като закопчаваше копчетата на синята си престилка. Сякаш му беше станало студено. — Драскал съм по памет, pro memoria, и не от скука — в това, приятелю, можеш да бъдеш напълно сигурен. Аз се отегчавам понякога, но никога не скучая. За мен скуката е синоним на душевна оскъдица. Когато остана без работа, а това рядко се случва — измислям си интегрални уравнения и ги решавам с голям апетит. Или разтварям сборника със задачи от областта на математическите вероятности. Съставям хипотези. Как може да се скучае? Правя скици по памет на къщи, на витрини, на кътче от градина или парк — после ходя да проверявам доколко съм спазил пропорциите им и формите и дали не съм забравил някоя съществена част.