Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

Беше задушно, в сгорещения въздух жужаха диви пчели, прехвърчаха пеперуди. А в тихия дол вееше прохлада, лъхаше на равнец и пелин. Наоколо нямаше жива душа, кротката бара си шепнеше нещо и само скърцането на камъчетата под краката ми смущаваше сънната тишина.

Не бях извървял повече от десетина крачки, когато изведнъж почувствувах, че дъхът ми замира. Не смеех да помръдна ни с крак, ни с ръка. Тъкмо бях завил наляво от една купчина папрати, и пред очите ми на не повече от десетина метра се откри чудна картина. Изтръпнах и в тоя миг не знаех какво да направя. Сред едно малко вирче стоеше Фатме, гребеше вода с шепите си, плискаше я на гърдите си и примигваше от удоволствие. На брега върху камъните лежаха небрежно захвърлени сукманчето и бялата й риза.

В никакъв случай не мога да кажа колко време продължи това — само минута или час. Но изглежда, че не е било повече от минута. Фатме ме забеляза и когато ме забеляза, и тя се смути по същия начин, както се бях смутил и аз. Но тя се съвзе много по-бързо. Сложи мокрия си показалец на устните, а с другата си ръка захвана енергично да ми маха. Не ми беше ясно какво искаше да каже с този жест, защото ми се стори доста неопределен. Но аз го изтълкувах посвоему, обърнах се и хукнах надолу и презглава, като че ли подире ми тракаше със зъби вълк единак. Чувствувах се много виновен пред Фатме.

Вечерта, когато седнахме да вечеряме, аз просто не смеех да я погледна в очите. Но тя се държеше спокойно, естествено, питаше ме нещо за шапната болест и на два пъти насипа в паницата ми от врялата и лютива картофена чорба. Като че ли нищо не е било. Дядо Реджеп се тюхкаше за коситбата, защото пролетта беше валежна, тревата се дигаше до колене вече, а не стигаше ръка за косите. Той въздишаше и сучеше мустаци. Нали беше председател — носеше в душата си голяма грижа. Макар и да бях смутен още от следобедната случка, аз сърбах мълчаливо от чорбата и си мислех: колко не приличаха тия хора на своите едноименници от някои литературни книжки!

Но през нощта спах лошо… Сънят бягаше от клепките ми, а едно бяло видение току се тикаше под тях и въпреки че имаше водни капки по шията и по гърдите си и наоколо да беше хладно и сенчесто, аз като че ли горях в най-истинска огненица. Въртях се на дъсчения миндер, сламата шумеше и сънят бягаше от очите ми.

Когато на зазоряване чух босите крака на Фатме да тепат по глинения под, аз изведнъж се почувствувах много бодър. Облякох се набързо и излязох навън, за да се полюбувам на ясния слънчев изгрев. Фатме ми се усмихна сърдечно и ми посочи с глава празните бакъри. Аз изтичах с тях до кладенеца и този път, докато ги пълнех, полях краката си до глезените чак. А тя ме гледаше, смееше се весело, звънко и двата реда синци подскачаха много пъргаво върху гърдите й. Колко беше красива тази розова утрин!

Като дойде време за кравите, Фатме ми подхвърли през рамо и някак съвсем равнодушно:

— Ще ходиш ли по пладне на ливадата?

Усетих горещина по страните си, пък слънцето още не беше се показало зад ридовете. И въпросът на момичето беше съвсем обикновен: какво особено има в това — да се поразходи човек по ливадите? Но кой знае защо стана ми много горещо. Дори не успях да кажа „да“, а само кимнах с глава.

После влязох в яхърчето 9 9 Яхър (остар.) — постройка за подслон и хранене на коне или добитък. — Б.ред.ел.изд. при ата на дядо Реджеп. Грабнах кофата и четкалото и захванах тоалета му толкова усърдно, сякаш го тъкмях за някакъв конкурс от републикански мащаб.

И не чувствувах как летят часовете. А когато слънцето се издигна на зенита, аз взех да стягам багажа си. Впрочем аз имах тук само лекарската си чанта и една походна торба. Излязох из селото, но не тръгнах към ливадите, а поех пътя за Триград.

Беше задушно, жужаха диви пчели, наоколо миришеше на затоплена трева и разцъфнал бъз. Почуквах с тояжката си по пътя, радвах се на синята далечина и в душата ми беше чисто и весело — дори започнах да си подсвирквам с уста.

Една привечер, като се завърнах в къщи, заварих чичо Стефан — моя хазяин — да разговаря на двора с един особен човек. Чичо Стефан седеше върху сечника и дялкаше някакво дръвце с ножа си, а непознатият стоеше прав до него, смучеше къса глинена луличка и пуфкаше през устата си гъсти кълбенца лютив дим. Той беше висок и сух като върлина, малко прегърбен в раменете, зарунтавял, космат, с провиснали надолу пожълтели мустаци. Беше облечен в шаячни потури, препасан с широк червен пояс, а на гърба си носеше сетре. И сетрето, и потурите бяха доста поокърпени. Главата си беше покрил с късче конопено платно.