Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

Като ме видя да влизам, той вторачи големите си тъмни очи в лицето ми, погледа ме някое време и поклати леко глава. Стори ми се, че мустаците му помръднаха — той ми се усмихваше с малко грубовата, но добродушна усмивка.

— Туй ли момче е докторът? — попита той.

Чичо Стефан мълчаливо кимна с глава.

— Яс да гу мисля с брада ду пояс, а он тионичък и бяличък като девойче! — засмя се непознатият и доста безочливо зацъка с език.

После той се почеса по косматия си врат, повдигна една плетена кошничка от земята, разкри шумата, която се зеленееше отгоре й, и ме накара да погледна. Вътре лъщяха няколко едри пъстърви.

— Туй за доктора — каза той и ме потупа благосклонно по рамото.

Извадих пари, попитах колко струва, но той махна пренебрежително ръка:

— Друг път!

Помръдна с мустаци и си отиде.

Аз попитах чичо Стефан:

— Кой е този чудак?

Чичо Стефан прибра ножчето си, а дръвцето, което дялкаше, захвърли настрана. Помълча, като че ли не знаеше какво да ми отговори.

— Този човек се казва Ракип Колибаров — продума най-после чичо Стефан и се намръщи. — Живее накрай село до пътя, дето води за село Кестен. Добре ще е да нямаш вземане-даване с него, друго не зная. — И пак замълча.

Минаха седмица, две. Ракип често ми носеше риба, а вземаше малко пари — колкото да не ме обиди. Той беше наистина чудак! Но изкусен рибар като него нямаше из целия триградски край.

В последния ден на месец юни получих препоръчано писмо — на официална бланка, със служебен печат. Командироваха ме в София за два месеца. Трябваше да прослушам цикъл лекции върху последните новости във ветеринарната наука и да се запозная по-отблизо с разни видове нови лекарства. Ах, каква скука! Много се натъжих. Тъкмо се гласях да прескоча до Видла — чувствувах, че там имат нужда от моята помощ, пък ме блазнеше и мисълта за една приятна разходка по чудните видловски ливади.

Но дори и да не бяха тия ливади на Видла и да ги нямаше на тоя свят дядо Реджеп и Фатме, пак нещо щеше да ме задържа тук. Какво? — С думи мъчно може да го изразя. То не е в думите наистина. То е например в това — да станеш сутрин рано, преди да са порозовели хребетите на изток, и да послушаш как скрибуцат вече волските коли по прашните пътища, как подрънкват менци върху кобилиците на едрогърдести моми и невести и да усещаш как лекичко смъди в ноздрите ти миризмата на отминаващи черди 10 10 Черда — стадо едър рогат добитък, събрано за обща паша. — Б.ред.ел.изд. волове и стада припкащи овце. А може да е в това — да преметнеш лекарската си чанта през рамо, да вземеш тояжка в ръка и да се затириш по кравеферми и овчарници и да отвръщаш с бодро „здравей“ на овчари и доячки, които боязливо те срещат с топли и приветливи очи. Кой знае… Но откровено казано, това писмо на официална бланка и със строг печат много ме натъжи. Само едно ме утешаваше — че в София ще се срещна с Авакум.

Наех си стая в хотел „България“. Друг ветеринарен лекар на мое място, па макар и от участъков мащаб сигурно би потърсил стая в по-скромен хотел. Но аз реших да си наема стая непременно в „България“. Какво от това, че предвидените дневни пари от командировката щяха да отиват само за наем? По дяволите парите, аз ги имах достатъчно: в Триград и да исках, нямаше за какво да ги харча.

Дадоха ми стаичка на третия етаж — тясна, продълговата, а прозорецът й гледаше в една сляпа стена. Вътре беше доста мрачно, но затова пък в съседство със стаичката аз имах баня с душ, със стъклена поличка и едно голямо огледало. Беше удобно и красиво. Можех да прекарвам част от времето си и навън в хола — имаше кресла, персийски килими, саксии с екзотични цветя. Но от всичко най-много ми харесваше стълбището. Струваше си само за това стълбище да наема онази килийка горе. Плътна плюшена пътека покриваше стъпалата и по нея се стъпваше съвсем безшумно. Като че ли ходех насън. Харесваше ми да се качвам и да слизам по стълбището, а на асансьора не обърнах никакво внимание.

Докато се къпех и привеждах в градски вид тоалета си, в съзнанието ми се мярна една лукава мисъл. Ето защо — помислих си аз — е хубаво да се живее в големия град. Може да се изкъпеш, когато поискаш, на масичката ти има телефон и автоматични бутончета за повикване на камериерката или сервитьора. Освен това можеш, колкото ти душа иска, да се изкачваш и да слизаш по червената плюшена пътека. Дори в краен случай би могъл да използуваш и големия безшумен асансьор. Какво струват срещу тия неща хубостите на Триград, ливадите около Видла, добитъкът, излязъл на лагеруване в планината, южното небе и ония поточета, които ромолят ден и нощ? Като си помислих така, аз се изсмях и едва не се порязах. Добре, че ножчето на самобръсначката ми не беше твърде остро.