Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

— А ще дойдеш ли в Момчилово — засмях се аз, — за да провериш на място например някои от подробностите и формите на онази сцена с оджака и трикракото столче?

И той се усмихна, но ми се закани с пръст. Сетне запита:

— Ами ако съм извършил вече проверката?

От него можеше всичко да се очаква, затова се умълчах.

Постоях още малко в ателието. Авакум ми показа две кошчета, пълни догоре с разни теракотени парчета.

— Две прекрасни йонийски хидрии 11 11 Хидрия — древногръцки керамичен съд за вода или вино, който често се използва като урна за съхранение на пепелта на техния притежател. — Б.ред.ел.изд. — каза той и за пръв път, откакто бях влязъл в ателието, лицето му се оживи. — От утре ще започна да ги възстановявам и това ще бъде чудесно!

Гледах теракотените парчета и не виждах никакви вази. Нито разбирах кое ще бъде чудесното: дали възстановените реликви на древността, или работата, която ще бъде извършена, за да бъдат възстановени. Но имах чувството, че под думата „чудесно“ моят приятел имаше пред вид най-вече работата, която предстои. Творческа жажда ли беше това? Или „гмурване“ в света на напрежението — тази естествена стихия на неговия ум?

Той притежаваше вродено, артистично чувство за мярка. Като почувствува, че ме е занимавал извънредно дълго време със себе си, веднага обърна разговора и захвана да ме разпитва как „поминувам“ в царството на Мехмед Синапа, че зер някога по ония места се е подвизавал наистина самият Мехмед Синап. И аз, увлечен от въпросите му, разправих житие-битието си, дето се казва, от игла до конец. Само спестих от разказа си оня случай с Фатме при реката. Всъщност това беше една съвсем нищожна подробност.

Докато разказвах, той внимателно слушаше и си шареше нещо с молив по страниците на един доста обемист бележник. Сигурно си рисуваше разни вазички. Така, както аз обичам да изобразявам овнешки глави, когато слушах някого само от учтивост.

Като наближи време за обяд, Авакум излезе за малко от ателието, за да се измие и облече. Бях много любопитен да видя като каква ваза е нарисувал в бележника си. Пък и някакъв вътрешен усет ми подсказваше, че този път той е изменил на навика си и вместо разни вази е изобразил красиви моменти от моя разказ. Аз разказвах с увлечение и много живописно.

Но Авакум… не беше дори помислял да рисува вази! Не личеше никакво изображение. Ето какво имаше върху белия лист:

Триград — Бор (S. S–E): 7–8 км. Път — мек. Река. 2 преминавания през брод. Други поточета — 20 мн. Гора: 2 км — W, 1 км. S. E. 6-ти км — чарк (изоставен). Поляна. Всичко при добра видимост — 100 мн.

Бор–Видла (E от Триград, после E–S): 6 км. Път — мек. 2 км гора (смес); 4 км ливади. Видимост! — Всичко 60–70 мн.

Тази скука беше изпъстрена с разни топографски знаци: триъгълници, колелца с точки в средата и още какви ли не йероглифи. Аз познах само символичния знак, с който топографите означаваха боровите гори: той наподобява донякъде истински бор.

Гледах картинката и напразно търсех в нея следи от възторжения ми разказ. Авакум беше доста странен човек.

А после ние отидохме да се храним. Мислех си, че Авакум ще ме заведе в някой от големите столични ресторанти. Той беше облечен „а катр епенгл“, както казват французите — сдържано, но елегантно. Пък и аз бях сложил небесносинята си връзка — мисля, че за втори път или трети път през последните три години. Беше ужасно задушно, но все пак аз бях ветеринарен лекар и някои неща трябваше да се спазват.

Та аз много се надявах, че ние ще обядваме в някой от големите столични ресторанти. А когато Авакум повика такси, помислих си, че всичко е наред. Стана ми много приятно, защото отдавна не бях се возил с лека кола — от камионите и газките ми беше дошло до гуша. Затова и не обърнах внимание на думите, които Авакум изрече на шофьора. Беше ми все едно дали ще обядваме в „Балкан“, или в Унгарския клуб.

Но когато нашето такси се отклони от центъра в северна посока и след като изплава из мравуняка на булевард „Георги Димитров“, зави наляво и се отправи към големия мост над Владайската река, аз започнах да се безпокоя, но си помислих: какво пък, ще обядваме вън от София, може и в някой банкянски ресторант. И погледнах изкосо към Авакум: той се беше умълчал.

Отминахме моста и след няколко секунди колата намали бързината си и спря. Започнах учудено да се оглеждам, а през това време Авакум заплати на шофьора и много мило ме покани да изляза навън. Дори се пресегна, та отвори вратичката. Разбира се, и аз можех да направя това, но загубих време, докато се оглеждах.