Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

— Ами лютиви чушлета обичаш ли? — попита го докторът.

— Много!

— И аз. Ами пържена риба?

— Умирам.

— И аз. А какво предпочиташ: бялото или червеното?

— Червеното.

Това чудно единомислие разчувствува много доктора.

— Че как да не съм те познавал досега! — провикна се той съвсем умилен. — Аз цял живот съм търсил такъв побратим като тебе! Браво! — Той се позамисли за миг. — Ха да видим сега другата страна на медала, духовната. Аз например се боря с нещо. А ти?

— И аз.

— Моите врагове са бацилите. Ти имаш ли неприятел?

— Аз съм археолог. Моят неприятел е времето.

— Дай си ръката! Тъй. — Той пак се позамисли. — Ами какви хубавици повече харесваш?

— Тъмнокосите.

— Тюх, да се не види! И аз.

— А защо „да се не види“?

— Моята е тъмнокоса. Аз съм решил да се женя и съм направил избор. Съвсем тъмнокоса.

— Чудесно!

— Не е чудесно. Ти си по-млад и ще ми я грабнеш изпод носа!

— Няма. — Авакум протегна ръка: — Parole d’honneur! Аз държа на думата.

Последва ръкостискане. Ставите и на двамата изпращяха.

Аз погледнах Авакум. По устните му цъфтеше неговата обичайна добродушно-снизходителна усмивка, но очите му гледаха студено. „Играе“ — помислих си аз и не зная защо стана ми мъчно за доктора. Тоя особняк се горещеше и се вълнуваше истински, а Авакум си играеше на „горещене“, за да се забавлява и за да опипва душата на другия.

След тоя задушевен разговор, докторът отиде малко по-надалече, за да хвърля въдицата си на по-тихо място. Той сигурно „умираше“ от желание да улови някой и друг шаран, за да нагости богато новия си приятел и побратим. Авакум приседна до мен, помълча някое време, после се обърна настрана и тутакси заспа.

Над язовира започна тихо да се здрачава. Вятърът се усили, водата потъмня. Отсрещният бряг се стопи и изчезна в сумрака на настъпващата вечер.

Докторът се завърна оклюмал. Той вървеше безшумно по тревата, но Авакум като че ли дочу стъпките му в съня си. Той се изправи дори по-бърже от мен, усмихна се и поклати глава.

— Не кълве! — въздъхна докторът.

— Нищо — каза Авакум, — ще си купим риба от ресторанта.

Той обкрачи машината. Сега докторът се намери в коша. Беше му тясно, та трябваше да се попрегъне малко. Аз пак заех предишното си място. Знаех, че Авакум ще кара лудо, но не изпитвах никакъв страх. Чувствувах се удобно и сигурно като на лекарския си стол.

Наближаваше девет часът, когато стигнахме пред комплекса „Изток“. Завихме по главната напречна улица, после пак завихме и докторът посочи третата сграда отляво.

— Приятели — каза докторът и ни изгледа с победоносна усмивка, — виждате ли тия прозорци на партера, дето са облепени отвътре с вестници? Тук живее доктор Петър Тошков. Предлагам ви да му идем на гости. Напред, другари!

Горните етажи на сградата не бяха довършени още, та трябваше да прескачаме през купчини от баластра и пясък, докато да се доберем до входа. В хола миришеше на вар и цимент. Докторът отключи вратата и любезно ни пропусна пред себе си.

Централното място на апартамента заемаше един широк вестибюл. Тук имаше само една кръгла маса, покрита със стари, пожълтели вестници, и няколко стола. Докторовият кабинет приличаше едновременно и на походен аптечен склад, и на занемарена лаборатория: между кутиите, кутийките и стотиците шишета с лекарства и киселини лъщяха разни реторти и колби, валяха се из прахоляка епруветки и спиртни лампи и всичко беше толкова на гъсто нахвърляно и в такъв ужасен безпорядък, че ако човек случайно оставеше шапката си някъде, мъчно би могъл да я открие повторно сред джунглата от стъкларии, препарати и картонаж.

— Анастасие — каза докторът и очите му заблестяха от доволство и гордост, — как ти се вижда тая светая светих на ветеринарната мисъл?

— О — казах аз и започнах да оглеждам любопитно тавана.

— Имай търпение! — потупа ме докторът по рамото. — В тая светиня има от всичко по малко. И всичко сам си приготовлявам, а някои неща направо измислям. Тук ще е твоето училище и никъде другаде!

И понеже си мълчах, докторът намери за необходимо да допълни:

— Аз, драгичък, освен медицината съм завършил и биохимия и поради тази причина разбирам туй-онуй от лекарства и настойки. Тъй че стой зад мен и се не бой!

След „светая светих“ ние разгледахме другите части на апартамента. В спалнята имаше само едно двойно легло, покрито доста несръчно с няколко одеяла от войнишки тип. Върху прясно боядисаните стени бяха забити куки и пирони — варварски акт според мен, който и в Триград, че и в къщурката на дядо Реджеп не се практикуваше вече. По тия пирони и куки висяха обесени одеянията на нашия биохимик.