Андрей Гуляшки - Приключенията на Авакум Захов (Том 1)

Сега в машината проблесна някаква искрица от живот.

— Разбира се — кимна Авакум, — ще ви изпратя. — И си помисли: „А докторът?“

Вечерта премина весело. Аз обяснявах на Чавова някакви проблеми във връзка с кокошата чума, докторът пържеше рибата, а Ирина и Авакум подреждаха масата и на няколко пъти ръцете им се допираха и тогава всеки от тях поглеждаше гузно към сияещия от щастие домакин. После започнахме да се храним и Теофилова стана много ласкава и много любезна с доктора, потъркваше се в рамото му, пълнеше чашата му с вино и дори съвсем не забелязваше Авакум.

Към единадесет часа докторът захвана да се прозява, а след малко се облакъти на масата и оброни глава.

Ние се сбогувахме набързо и се измъкнахме навън.

Грееше луна. Аз и Чавова вървяхме напред и оживено разговаряхме за метила, за овцете. Ирина мълчеше. И Авакум нямаше настроение — Ирина беше се държала прелюбезно със своя началник по служба. Но когато се разделяхме, тя едва ми кимна с глава, а на него се усмихна мило и с някаква виновна и тъжна усмивка. Беше тиха и светла нощ.

Работеше като секретарка на отдела „Лекарства и снабдяване“ и усилено четеше, щеше да се явява през есента на конкурсен изпит за аспирантско място в университета.

Имаше нещо особено, противоречиво и в живота, и в поведението — и то не остана скрито за Авакум. Когато бяха заедно с доктора и вън от службата, тя всякак се мъчеше да му угажда, понасяше грубите му шеги, оставяше ръката си в неговата и много и от сърце се смееше. А останеха ли насаме с Авакум и отвореха ли дума за него — в очите й светваха зли пламъчета, потрисваше се.

А с Венцеслав Рашков, красавеца магазинер на отдел „Лекарства и снабдяване“, любимеца на Петър Тошков — с тоя млад човек се държеше вулгарно, с пресметната жестокост и страстно търсеше повод да го унижи и осмее, особено пред свидетели. Нещастникът не беше прочел много нещо през живота си, а тя го задяваше: „Венцеслав, какво мислиш за Бернар Шоу? Велик френски писател, нали? — И като го изчакваше да кимне утвърдително с глава, питаше: — А чел ли си неговия роман «Тримата мускетари»?“

— Струва ми се, че съм го чел някога — мънкаше Венцеслав.

Тя се смееше весело, до сълзи.

Но случваше се след работа да го улови подръка и да го води със себе си на далечни разходки. Вземаха рейса за Витоша или се запиляваха някъде из широките поляни около Драгалевци.

След срещите при доктора Ирина ставаше някак особено мила с Авакум. Шепнеше ласкаво, скланяше главата си на рамото му. Мълчаливо му подсказваше, че ако потърси устните й, няма да му се противи дори за миг. И макар да се стремеше към нея с всяка своя клетка — играеше си на някакво изкуствено платонично приятелство: нали сам беше обещал на доктора с parole d’honneur, че няма да отнеме любимата му? Трудна беше тази безсмислена игра, но той стискаше зъби и играеше като някакъв Сирано от романтичните времена.

Само няколко нейни думи или постъпки да подложеше на обичайния си анализ — и Авакум щеше да разбере много черти от характера й и много неща от живота й щяха да му станат съвършено ясни. Следа нямаше да остане от това „особено“ у нея и от романтиката и всичката загадъчност около образа й би изчезнала така внезапно, както внезапно беше дошла и любовта.

Но той не искаше нищо да анализира и нищо да изследва. Сега небето беше по-синьо за очите му, звездите по-златни нощем, интегралните уравнения — по-занимателни откогато и да било. Сега се усмихваше по-често над теракотените парчета и много по-рядко се застояваше в ателието си отпреди. Излизаше ли вън от града и усетеше ли полъха на топлия вятър, не определяше и не уточняваше посоката му, както правеше доскоро, „юг–югоизток“ например, а се обръщаше с лице към него, затваряше очи и се вслушваше в песента му — и като че ли тази песен чуваше за пръв път.

Така се запозна Авакум с доктор Петър Тошков — началника на отдела „Лекарства и снабдяване“ — и с неговата тъмнокоса секретарка Ирина Теофилова.

Тримата ходехме често на излети из околностите на София и понякога водехме с нас машинописката Чавова с магазинера Венцеслав Рашков. Лично аз се чувствувах най-добре, когато Ирина и Венцеслав ходеха на мачове — те бяха запалени по футболния спорт. Тогава Петър Тошков ловеше риба и мълчеше, Авакум също мълчеше, а пък на нас с Чавова ни беше много весело. Никога не съм събирал толкова пеперуди, колкото през тия слънчеви дни.

Това са минали работи. Като си помисля за тия тихи и безгрижни часове, кой знае защо все ми идва на ум мотото на Тургенев към неговата повест „Пролетни води“: