Джанет Еванович - Стефани Плъм или Г-ца 10%

До този момент единствените ми страхове бяха нощем, когато се будех, изплашена от мистични ужаси: призраци, чудовища, вампири или извънземни. Истинска пленница на развинтеното си въображение, лежах сгушена в леглото, дишах полекичка и очаквах да се понеса във въздуха. Трябва да призная, че нямаше да е лошо да не чакам сама, но пък, с изключение на Бил Мъри, как един простосмъртен би могъл да ми помогне, ако ме нападнат зли духове? За щастие, никога не ми се бе случвало да ме огрее неземна светлина или да ме посети Елвис. А единственото ми преживяване, което се приближаваше до свръхестественото, бе онзи момент, когато Джо Морели пъхна глава между краката ми зад кашона с еклери.

Гласът на Рамирес пак се чу зад дебелата врата.

— Не обичам да имам недовършена работа с някоя жена, Стефани. Не обичам жени, които бягат от Шампиона.

И натисна бравата и усетих как сърцето ми се качва в гърлото. Вратата обаче удържа и пулсът ми спадна до прединфарктно ниво.

Поех си дълбоко дъх и реших, че е най-разумно да не обръщам внимание на Рамирес. Не исках да влизам в словесен двубой. А и не исках да влошавам положението, което бездруго си беше доста лошо. Затворих и заключих прозорците във всекидневната, после дръпнах пердетата. Забързах към спалнята и се зачудих дали да не използвам противопожарната стълба, за да повикам помощ. Но пък се чувствах тъпо да се подам на заплахите. Опитах се да се убедя, че не е станало кой знае какво и няма за какво да се тревожа. Завъртях очи. Да бе! Нямало за какво да се тревожа. Само дето в коридора пред вратата ми стоеше откачен сто и двайсет килограмов идиот и ми говореше какви ли не гадости.

Притиснах ръка към устата си, за да потисна истеричното хленчене, което напираше да изскочи оттам. Заповядах си да не се паникьосвам. Всеки момент съседите ми щяха да излязат да проверят какво става и тогава Рамирес щеше да е принуден да си тръгне.

Извадих револвера от чантата и се върнах до вратата, за да хвърля един поглед. Шпионката не беше закрита, а коридорът изглеждаше празен. Залепих ухо до вратата и се вслушах. Нищо. Дръпнах резето и открехнах леко вратата, като оставих веригата на мястото й и вдигнах револвера. Рамирес не се виждаше никъде. Свалих веригата и надникнах в коридора. Всичко беше спокойно. Кретенът си беше отишъл.

Някаква гнусна слуз се плъзна надолу по вратата ми и привлече вниманието ми. Бях сигурна, че не е храчка. Догади ми се. Затворих вратата, заключих и сложих веригата. Прекрасно. Два дни като агент по залавяне на обвиняеми и някакъв психопат току-що се бе изпразнил на вратата ми.

Докато работех за „И. И. Мартин“, никога не ми се бяха случвали подобни неща. Веднъж един бездомен се изпика на крака ми, а и от време на време някой кретен си сваляше гащите на гарата, но това бяха неща, които можеш да очакваш, ако работиш в Нюарк. Бях се научила да не ги приемам като лична обида. Но тази работа с Рамирес беше нещо съвсем друго. Това тук си беше направо страшно.

Изпищях, когато над мен се отвори и затвори прозорец. Госпожа Делгадо пускаше котката си навън за през нощта. Заповядах си да се стегна. Трябваше да спра да мисля за Рамирес, затова се залових да търся вещи, които можех да заложа. Не беше останало много. Един уокмен, ютия, перлените обици от сватбата ми, един кухненски часовник, който приличаше на пиле, рамкиран плакат на Ансел Адамс и две настолни лампи. Надявах се, че тези неща ще ми донесат достатъчно пари, за да си платя сметката за телефона. Не исках да се повтори изпълнението от тази вечер и да седя заклещена в апартамента си, без да мога да повикам помощ.

Върнах Рекс в клетката му, измих си зъбите, облякох си нощницата и се пъхнах в леглото, без да угася нито една от лампите.

Първото, което направих на следващата сутрин, бе да погледна през шпионката. Всичко изглеждаше нормално, така че се изкъпах набързо и се облякох. Рекс спеше дълбоко в кутията си от супата, изморен от тичането на колелото през нощта. Сипах му прясна вода и напълних купичката му с омразните хапки. Чаша кафе щеше да ми дойде адски добре, но за съжаление нямах и грам кафе.

Отидох до прозореца на всекидневната и огледах паркинга да видя дали Рамирес не е там. Върнах се до вратата и отново проверих коридора през шпионката. Дръпнах резето и отворих вратата, без да свалям веригата. Мушнах нос в пролуката и задуших. Не миришеше на боксьор, затова затворих, свалих веригата и отново отворих. Погледнах навън, стиснала револвера в ръка. Коридорът беше празен. Заключих вратата и тръгнах предпазливо по коридора. Асансьорът издрънча, вратата се отвори и едва не застрелях старата госпожа Мойър. Извиних се бързо, излъгах я, че револверът не е истински, и хукнах надолу по стълбите.