Ким Робинсън: Червеният Марс

Мишел смело караше първата кола, проявявайки упоритост, която граничеше с безразсъдство.

— Отчаяни мерки — бодро заяви той. — Може ли да си представите, че при нормални обстоятелства ще преминете през такава местност без път? Това би било безумие.

— То и сега е безумие — раздразнително се намеси Надя.

— Е, какво друго можем да направим? Нито можем да се върнем някъде, нито да се откажем. Знаете ли, че човек мобилизира силите си изцяло, само когато знае, че няма път назад? Единственият изход е в посока напред.

И те продължаваха напред. Ала оптимизмът на Мишел рязко намаля, когато втората кола пропадна в една яма, прикрита зад група високи обли скали. След като доста се потрудиха, успяха да отворят предната врата и измъкнаха Касей, Мая, Франк и Надя. Ала нямаше никаква възможност да освободят втората кола, не разполагаха нито с опорна точка, нито с повдигателен механизъм. Затова пренесоха всички припаси от нея в първата кола, която беше буквално претъпкана. Продължиха пътя си — осемте човека и припасите, сблъскани в една-единствена кола.

Бяха уморени, много уморени. Изминаха двадесет и три дни, откакто бяха избягали от Кайро. 2 500 километра изкачване по каньоните ги отделяха от града. През цялото време спяха на смени и караха почти непрекъснато. Бяха прекалено стари за това, както бе изтъкнала нееднократно Мая. Нервите им бяха изтощени. Понякога вършеха глупости, правеха незначителни грешки, заспиваха за кратко, без да го желаят.

Терасата, която беше техния път между стената на каньона и пороя, се превърна в поле, осеяно с огромни скали. Повечето от тях бяха отломъци, долетели от близките кратери или канари, откъртили се от стените на каньона вследствие на износване или разпадане на каменната маса. На Ан й се струваше, че големите кръгообразно нарязани и конусовидни заливи в южната стена бяха местата, където щяха да възникнат нови, приточни каньони, ала нямаше време да ги огледа по-отблизо. Хората подозираха, че често пътят им ще бъде изцяло блокиран от скали. След всичките тези дни и километри, когато бяха прекосили по-голямата част от Маринерис, можеха да бъдат принудени да спрат тук — тъкмо пред обширните наносни слоеве, с които завършваше долният край на системата каньони.

Ала пак намираха изход. Отново спираха. Откриваха пролука; отново спираха. Така продължаваше ден след ден. Преминаха на хранене с половин порция. Пътят стана по-труден. Един ден изминаха само един километър. На следващия не намериха никаква пролука, облите, високи скали бяха подредени по терасата като противотанкови прегради.

Касей, който обикаляше пеш наоколо, откри проход тъкмо на брега на пороя. Целият видим простор, обхванат от потопа, беше замръзнал. Ледената пустош се простираше до хоризонта — безредно назъбена повърхност като тази на Арктическо море на Земята, само че много по-мръсна — гигантска смесица от черни, червени и бели буци лед.

През целия ден Ан продължи да кара в непосредствена близост до назъбения край на потопа, а понякога и върху леда. Изминаха 160 километра — най-високото постижение от две седмици насам. Преди залез слънце започна да вали сняг. Западният вятър нахлу от Копратес, повлякъл със себе си тежки навеи снежна маса, смесена с песъчинки. Снегът летеше край колата и им се струваше, че въобще не се движат. Стигнаха до зона на прясно свлачище, което се спускаше чак до леда на наводнението. Огромни скали, разпръснати по леда, му придаваха вид на изоставен квартал. Светлината беше мрачно сива. Трябваше им водач, който да ги преведе пеш през този лабиринт. След кратко, изтощително съвещание Франк изяви желание да отиде и излезе, за да се справи с тази задача. В този момент той беше единственият от тях, съхранил в известна степен силата си, дори повече от по-младия Касей; Франк все още изгаряше в пещта на своя гняв, допълнително гориво, което никога нямаше да се изчерпи.

Той бавно тръгна пред колата. Проверяваше различните възможности и се връщаше, като или клатеше глава, или махаше с ръка към Ан да продължи. Тънки воали заскрежена пара се издигаха в снега около тях, смесваха се, политаха заедно, грабнати от вечерния вятър и се стопяваха в мрака. Наблюдавайки мрачния спектакъл на напористия вихър, Ан не прецени правилно мястото, където се срещаха леда и скалите. Ровърът се натъкна на кръгла скала върху замръзналия бряг и задното ляво колело увисна във въздуха. Тя се опита да забие предните колела в скалите, за да издърпа напред колата, но гумите потънаха в участък от пясък и сняг. Изведнъж двете задни колела едва докосваха повърхността, а предните буксуваха в ямите, които бяха издълбали. Ровърът беше заседнал.