Ким Робинсън: Червеният Марс

Младият мъж изтегли модула за ракетен контрол, който бе вграден в китката на скафандъра му, постави пръстите и палците си върху копчетата, видя целия свят под ботушите си и започна да се отдалечава от групата. Някои от другите гледаха да останат заедно, но той прецени, че това е невъзможно. Щеше само напразно да изразходва гориво, затова ги остави да отлетят далеч над него, докато се превърнаха в точици като останалите звезди. Не беше толкова уплашен, колкото в херметизационната камера, ала се чувстваше ядосан и тъжен: не искаше да умира. Времето течеше едва-едва.

Събуди се и когато осъзна, че е спал, се почувства едновременно развеселен и отвратен. Опита да се съсредоточи върху планетата под себе си. Родният му дом, скъпият роден дом. Все още се намираше в почти ареосинхронна орбита, бяха изтекли часове и Тарсис все още се падаше под него, макар че се бе отдръпнал малко на запад. Носеше се точно над Маринерис.

Изтекоха часове и без да иска, отново заспа. Когато се събуди, пред него имаше малък сребърен космически кораб, като неидентифициран летящ обект. Изкрещя от изненада и започна да се сгромолясва надолу. Трескаво заработи с копчетата на ракетния контрол, за да овладее положението и когато успя, корабът все още беше на мястото си. В страничния илюминатор се виждаше лице на жена, която му говореше и му сочеше ухото си. Той включи обхвата за обща връзка, ала не чуваше гласа й. Чрез ракетите се насочи към кораба и изплаши жената, защото едва не се сблъска с илюминатора. Успя да намали скоростта си. Жената правеше някакви жестове — желаеше ли да влезе? Той оформи непохватен кръг с палец и показалец и закима така оживено, че отново започна да пропада. Когато се завъртя, видя, че зад прозореца се е отворила малка врата. Докосна вратата и се просълзи; примигна и сферичните капчици на сълзите полепнаха по предличника на шлема му, когато се просна върху пода на отделението след входа. Беше му останал въздух за още един час живот.

Когато входното отделение се придвижи напред и един панел зае мястото на вратата, Питър разхерметизира шлема си и го сне. Въздухът беше рядък, хладен и богат на кислород. Вътрешната врата на камерата се отвори и той влезе през нея.

Жените се смееха. Бяха само две на борда и настроението им беше прекрасно.

— Какво беше решил да правиш, да се приземиш със скафандъра ли? — попита едната.

— Аз бях на елеватора — отговори той с несигурен глас. — Трябваше да скочим в космическото пространство. Спасихте ли някой друг?

— Ти беше единственият, когото видяхме. Искаш ли да се приземиш с нас?

Питър успя само да преглътне. Жените се засмяха насреща му.

Малкият космически кораб започна да увеличава скоростта си, насочвайки се към Марс. Младият мъж лежеше изтощен в гравитационно кресло зад двете жени. Задаваше им въпроси и смучеше вода и меко сирене от обли тубички. Те се връщаха от един от многото огледални комплекси-спътници, бяха взели космическия кораб за аварийно приземяване, с който щяха да стигнат до Марс. Преди това бяха разрушили огледалата, изпращайки в космическото пространство плетеница от бляскави, огледални повърхности. Двете жени усложниха спускането до планетата, защото преминаха в полярна орбита: щяха да се приземят в близост до южната полярна шапка.

Питър погледна навън и видя, че се приближаваха по стръмна траектория. Намираха се само на няколко хиляди метра от повърхността. Направо не можеше да повярва. Жените поддържаха тази главоломна траектория, докато започна да му се струва, че ще се забият в пясъка. Тогава, едва ли не в последната минута, корабът отново зае хоризонтално положение и младият мъж беше притиснат към креслото си.

— Прекрасно — каза едната от жените, после се разнесе тътен и вече се движеха по изградения от различни слоеве терен.

Отново гравитация. Питър се измъкна от кораба след двете жени. Тръгна след тях по тръбообразен проход, който ги изведе до един ровър. Чувстваше се зашеметен и готов да заплаче. В ровъра имаше двама мъже, които започнаха да крещят радостно, после прегърнаха жените.

— Кой е този? — извикаха те.

— О, взехме го от горе, скочил от елеватора. Все още е малко замаян. Хей — обърна се към него тя с усмивка. — Вече сме долу. Всичко е наред.

Някои грешки са непоправими.

Ан Клейборн седеше на задната седалка в ровъра на Мишел. Беше се проснала на място за трима човека и усещаше как гумите изкачват скалите, а после се хлъзват надолу. На първо място грешката й се състоеше в това, че бе дошла на Марс, а след това, че се беше влюбила в него. Влюбена бе в планета, която всички останали искаха да унищожат.