Ким Робинсън - Червеният Марс

— Унищожили са Фобос! Унищожили са Фобос! — Някой се изсмя и добави: — Крайно време беше!

Струваше й се, че се е изгубила сред арабските култови сгради, ала почти без лутане попадна пред зданието с градските офиси. Мая беше излязла навън.

— Хей, Надя! — извика тя. — Видя ли Фобос?

— Да.

— Роджър каза, че когато били на спътника още през първата година, след като пристигнахме на Марс, вградили система от експлозиви и ракети на Фобос! Казвал ли ти е някога Аркадий за това?

— Да.

Двете се отправиха към офисите. Мая мислеше на глас:

— Ако успеят да го забавят достатъчно, той ще падне на планетата. Питам се дали е възможно да изчислим точно къде. Тук сме прекалено близо до екватора.

— Със сигурност ще се разбие на отделни късове и ще падне на много места.

— Вярно. Чудя се какво мисли Сакс по този въпрос.

Завариха Сакс и Франк, наведени над един екран, Йели, Ан и Симон над друг.

— Виж колко добре е балансирана тягата — измърмори Сакс, без да се обръща конкретно към някого. — Ако натискът беше прекалено внезапен, целият спътник щеше да се разпадне на отделни късове. Ако пък липсваше балансираност, щеше да започне да се върти и тягата щеше да го подхвърля в различни посоки. Те са превърнали Фобос в голяма ракета.

— Каква е скоростта му в момента? — попита Франк. Лицето му бе потъмняло, мускулите на челюстта му пулсираха под кожата като малки бицепси — беше бесен, защото не можеше да предвиди какво ще се случи в следващия момент. Надя разбираше.

— Около едно цяло и седем. Ще се приземи на планетата. Но няма да остане цял. Сигурен съм, че спускането ще го разбие.

— Какво се е случило с хората на Фобос? — Надя чу собствения си глас, който задаваше този въпрос.

— Някой дойде и каза, че цялото население отдавна било напуснало луната. Нямало никой. Никой не останал, поне да направи опит да прекъсне стрелбите.

— Добре — изрече Надя и тежко седна на леглото.

— Погледнете — обади се Сакс. — Разчупва се.

Сателитната телескопична камера осигуряваше отлична видимост. Куполът над Стикни се пръсна на огромни късове; вътрешността на кратера, която винаги караше Фобос да изглежда като посипан с прах, се разцепи. След това мъничкият свят, който приличаше на картоф, се отвори като чашка на цвете и се разпадна на хиляди парчета с неправилна форма. Няколко от големите късове полетяха като букет в пространството; най-тежкият се движеше най-напред. Един от отломъците отлетя встрани, очевидно все още задвижван от някоя ракета, заровена във вътрешността на луната.

— Ние май попадаме в обсега на огъня — отбеляза Сакс и погледна към останалите. — Най-големите късове скоро ще се сблъскат с високите слоеве на атмосферата. След това всичко ще стане твърде бързо.

— Можеш ли да определиш къде ще паднат?

— Не, съществуват много неизвестни величини. Някъде в екваториалната област, това е всичко. Вероятно се намираме достатъчно на юг, за да избегнем по-голямата част от метеорния дъжд, но може да има и твърде силно изразен ефект на разсейване.

Нямаше какво друго да правят, освен да чакат. Франк крачеше из стаята, мургавото му лице беше изкривено от ярост; накрая се върна при своя екран, за да изпрати поредица от кратки съобщения. Получи отговор и изсумтя.

— Дават ни гратисен период, защото полицейските сили на ООН се боят да се приземят на планетата, докато не паднат всички отломъци. След това ще ни налетят като ястреби. Те заявяват, че командата, инициирала експлозиите на Фобос, е била подадена оттук. Писнало им е неутрален град като този да бъде използван за команден център на въстанието.

— Следователно разполагаме с толкова време, колкото продължава падането на скалните късове — изтъкна Сакс.

Напуснаха офиса и излязоха в парка. Всички стояха обърнати към северозапад. Цареше такава дълбока тишина, като че изпълняваха някакъв религиозен ритуал. Беше вече рано предобед, небето изглеждаше мътнорозово, като посипано с прах.

След това над хоризонта се спусна болезнено ярка комета; всички си поеха заедно дъх, някои хора изкрещяха. Ярката бяла линия се изви към тях, после се стрелна над главите им и след миг изчезна към източния хоризонт. Нямаше време дори да притаят дъх, докато траеше това. Миг по-късно земята леко потрепери под краката им. На изток се появи облак, стълбът прах вероятно се бе издигнал на 20 000 метра.

Друг ослепително ярък пламък прекоси небето над главите им, понесъл след себе си огнени следи като опашка на комета. После още един и още един, цял рояк — всичките се спускаха по небето и падаха над хоризонта на изток в огромната пустош на Маринерис. Накрая метеорният дъжд престана, хората в Кайро, които го бяха видели, се чувстваха почти ослепели, олюляваха се, пред очите им се виеха алени кръгове. Не бяха засегнати. Оцеляха.