Ким Робинсън - Червеният Марс

Друг път Аркадий, в качеството си на член на навигационния екип, направи „грешка“ и нареди на компютрите да увеличат скоростта на въртене на кораба, вместо да я намалят.

— Приковани сме на пода с гравитация 6 g! — изкрещя той с престорен ужас и всички трябваше да пълзят по пода в продължение на половин час, като се опитваха да коригират грешката, докато всеки един от тях тежеше по половин тон. Когато все пак успяха, Аркадий скочи от пода и започна да ги избутва настрани от контролния монитор.

— Какво, по дяволите, правиш? — изкрещя Мая.

— Той се е побъркал — каза Джанет.

— Симулира, че се е побъркал — поправи я Надя. — Трябва да решим — продължи тя, докато тичаше към Аркадий, изпълнявайки заданието, — какво ще правим с човек, който се е изправил пред прага на лудостта!

Което без никакво съмнение бе истина. Ала те виждаха бялото от очите на Аркадий, а по лицето му не се появи никакъв признак, че ги познава, когато ги нападна, без да произнесе нито дума. Петима мъже едва успяха да го обуздаят, а Джанет и Филис Бойл бяха наранени от острите му лакти.

— Е? — каза той по време на вечерята след това, като се хилеше с крива усмивка насреща им, понеже едната му устна беше подута. — Ами ако това се случи? Ние ще бъдем подложени на високо налягане, а по време на приближаването към планетата положението ще бъде най-тежко. Ами ако някой наистина откачи.

Така че те продължаваха симулациите, като се отнасяха към заданията с подобаваща сериозност, дори към нападението от страна на местните обитатели на Марс или когато трябваше да отделят Торус Н от целия кораб, поради „експлозивни заряди, инсталирани по погрешка, докато са построявали кораба“; или когато Фобос в последната минута се отклони от своята орбита.

Но при по-правдоподобните задания… въпреки решенията, които предлагаха, въпреки протоколите, че са намерили разрешение на проблема, непрекъснато се появяваше една позната гледка — червената планета връхлиташе срещу тях с невъобразимата скорост от 40 000 километра в час, докато изпълнеше целия екран. После екранът ставаше бял и върху него се показваха малки черни букви: СБЛЪСЪК.

Психолозите на Земята бяха преценили, че си струва нещата да бъдат променяни от време на време, за да напомнят по някакъв начин смяната на сезоните на „Арес“. Дължината на дните и нощите, климатът, цветовете, които ги заобикаляха, претърпяваха промени, за да бъде постигната тази цел. Някои поддържаха тезата, че тяхното приземяване трябва да стане по време на жътва, други — че най-подходящото време за това е ранната пролет; след кратки дебати бе решено, че полетът ще започне с ранна пролет, така че да пътуват през лятото, а когато вече приближат своята крайна цел, цветовете да придобият нюансите на есента, близки до тези на самата планета Марс — за разлика от светлозелените багри и пастелните тонове на разцъфтели дървета, които оставаха така далеч зад тях.

Така че през тези първи месеци те живееха в свят, където владееше пролет. Мая обичаше колоритните пролетни цветове и след като приключеше със сутрешните си задачи, изпълняваше час от своя физкултурен режим, като се разхождаше в горския биом, чийто под бе направен във формата на хълм, обрасъл така гъсто с дървета, че човек не можеше да види другия край на помещението. Тук тя често срещаше Франк Чалмърс — него измежду всички останали! — защото той прекарваше кратките си почивки в парка. Казваше й, че харесва пролетния листак, ала изглеждаше, че въобще не го забелязва. Те вървяха заедно, разговаряха или мълчаха, според случая. Ако приказваха, то никога не беше за нещо важно; Франк не желаеше да обсъжда с нея съвместната им работа като водачи на експедицията. Мая смяташе, че това е странно, макар и да не го показваше. Но тяхната работа не беше точно една и съща, с което можеше да се обясни неговата неохота. Позицията на Мая бе неформална и не се вписваше в някаква йерархия — космонавтите винаги бяха оставали в относително равнопоставено положение, такава беше традицията от времето на Корольов. Американската програма имаше по-силно изразена военна насоченост, което се проявяваше дори и в титлите: докато Мая беше просто „Координатор на руския контингент“, Франк беше „Капитан Чалмърс“ и в този чин се влагаше смисъл, останал от времето на военноморските флотилии.

Той не разкриваше дали тази власт облекчава или утежнява неговото състояние. Понякога говореха за биома, обсъждаха дребни технически проблеми или някои новини от дома; най-често изглеждаше, че Франк просто иска да върви редом с нея. Между тях съществуваше близост сякаш бяха стари приятели или той много срамежливо (или много фино) я ухажваше.